Празна глава мъдри мисли не ражда.
Празно сърце душа не пълни.
Ама стой та гледай неколко бири
кво правят …
‘Някак странно е да гледаш влюбено’ … Не знам защо този израз ми излиза, когато се сетя за горната фраза „Танго за обречени“. Дори не помня защо съм го запомнила, какво съм имала предвид … В живота на човек се случат 1001 простотии коя от коя по-проста. И точно в най-голямата (щото всяка следваща е по-голяма от предишната, физиците и математиците го знаят това) съзираш нещо, което опровергава и двете фрази. И ‘танго за обречени’ (макар че тук не е видно за/на какво са обречени), и ‘някак странно е да гледаш влюбено’. Кога да гледаш влюбено? Когато си на две ракии? Айде три. Когато си долу и се гаврят с тебе и чувстваш с пълна сила поговорката: „На умряло куче нож вадиш“ или както и да беше. Когато си влюбен и гледаш влюбено, а около тебе е разруха? Когато … когато … когато …? Много са когато-тата и кошмарите ми ги подскават всяка нощ, нихната мамица кошмарска, но най е хубаво да си обречен да танцуваш танго с този, който, въпреки всичко, те гледа влюбено. Свръхтрудно е, знам. Но пък танцът е прекрасен. Е … естествено, че, докато се научиш да танцуваш танго, те настъпват, настъпваш яко и безкомпромисно, ама, кво … тангото продължава, нали 
п.с. прилича на есе, ама не е … изсмуках си го от пръстите, да ми запълва блога
Деница към бебето си – „Ти си моят син!“
„Защо на дядо му е лошичко?“ – Защото е лошо времето.“ „Ама, не бива такива льаботи“ или „Ми, щом е стар, да си купим нов дедьу“
Любо обикаля около детската й количка и гледа да докопа Бебето или количката. След три-четири неуспешни опита и сумати кръгчета, Любо се отказва, а Деница констатира доволно: „Това вече е длуга льабота!“ При един от поредните опити за мародерство над Бебето от страна на Любо, се чуват неистовите крясъци на Деница като зов за помощ: „Зайо(баща й), мамо, Бубе, Бубее, не, недей, пуа си е мойту бебе“.
Нещо е станало в момента на количката и я чувам да я оплаква: „Ооо, количката мииии … Как’о ‘тана с количкатаааа? Тате, как’о ‘тана с количката? Бебето а стОи тук!“ Голямо нареждане нарежда … когато не се опитва да се налага с рев и ръмжене. Изяде половин тава пица и пита за още. Аз едвам дишам. Злоупотребих с пица.
и т.н, и т.н. …
От новата серия „Не съм мама, баба съм“ изплуват най-различни лафове, като:
„Помощ, дедьо, искам луканка!“
„Дедьоо, натó тоя наместель е толкова дебел?“ (защо този фулмастер/маркер/ е толкова дебел?) Отговорът: „Защото е ял много кебапчета“
Мдаааа … растее, поумнява, нахитрява диването и почва много да му знае устата. Отговаря като за световно. Командери и хич не й мигва окото, че си проси плесване за врата. Някой път ми е толквоа смешно, че едвам се удържам да изглеждам строга и справедлива. Малкият дзвер я копира едно към едно плюс неговите си собствени дивотии (като да слага кубчета, шишета, ключове или квото си докопа в пералнята), които му идват отвътре и аз просто не усещам кога е дошло време пак за лягане. Докато се обърна и вече е тъмно. Но, чистосърдечно си признавам, че поглеждам жално часовника, като кога ще дойде време да ги оправям да лягат, щот некой път не издържам.
До тук с веселата част. От известно време ми се ще да си кажа, но, уж, не съм суеверна, пък ме стиска за гърлото, но който го е страх от мечки, да не бере малини. Свършихме с химиотерапията! Ура! Ура! Ура! След 7 месеца и малко, най-накрая мога да си отпусна леко душицата. Сега следва година и половина поддържаща терапия на лекарства и тук идва ядът ми към фармацевтите (не всички) и държавната оправия. Едното от лекарствата е държавна поръчка и до сега винаги са ни го давали от болницата, но сега вече го няма. Някой някъде го е скрил, както ми обясни една аптекарка – ммч – в края на годината така правели, но към края на януари пак ги пускали. Не знам до колко е вярно, но ми иде да откъсна нечия глава по този въпрос, тъй като аз с нищо не съм виновна, че детето ми е заболяло от нещо, което дори не се знае причината за появата му. Както и другите деца и останали хора, които страдат от това, че и други по-страшни неща и липсват също животоспасяващи медикаменти. Щото излиза, че не е толквоа скъпо това лекарство … абе, не е, не е, ама не е и евтино. Яд ме е, че има хора, които заради пари крият нещо, което ще спаси нечий живот, а, уж … нали … имат вериги за лекарства, спасяващи живот. Като параграф22 … Та така …
Приспивам си Любо тихо и кротко, давайки му мляко. Той завалията, спи му се две не вижда. Деница до мене си приспива нейното Бебе. Доста шумно, според моите представи, но нейсе, приспа го. Тъкмо съм се заблеяла на никъде, чакайки Любо да си изпие млякото и да се гушне като малко мече в мене, за да го оставя на легълцето му, когато Деница, с отработено движение, оставя нейното бебе в количката му, целува го, като преди това му е пяла песничката, с която аз ги приспивам, пожелава му ‘лека нощ, да спиш в кош’, след което се обръща към мене и с отривисто движение слага пръстчето си на устата, изшътква ми императивно с шъш-кане, нетърпящо възражения, и то толкова ‘тихо’, че я чу и съседния квартал и каза – „Тихо! Моето бебе напá! Тихо да не ми го набудиш!“ Също толкова високо го каза, както ми и изшътка. Не знам как не й оживя бебето след този шум, но, ура! – имáхме късмета да не се ‘набуди’, както и Любо да не скочи да й го граби от количката. След това прибра обратно всичко, което беше изкарала от количката, сложи го връз спящото бебе – тва музикална играчка, тва нещо някакво за хващне на визитки, неква дрешка на бебето, всичко отгоре и си взе бебе мече да приспива. Хич не е лесна нейната с толкова много същества за приспиване, хиииич … Не може да се опише ситуацията, трябва да се види – как от умиление едвам се събираш и в следващия миг скачаш и козируваш, за да не събудиш бебето и да кажеш ’sir, yes, sir!’, както ми отговаря тя … Уникално смешна и сладка малка рошла …
Имам идиотската представа, че, като съм в Австралия, нищо от това, което се случва, няма да се е случило. Свръхтъпо, но факт! Нито поредното кръвопреливане, нито поредното треперене за левкоцитите, нито за косичката, нито за нищо. Не знам щоо Австралия ми изплува като спасителен пояс. Звучи ми слънчево, спокойно, не, че есента нещо ми пречи, ама … друго си е … Ех, Австралийо, Австралийо … син ти иде, Австралийо …
Почнах по един начин, но ще разкажа любим виц, който илюстрира доста. Помня го от първия път, когато ми го разказа сестра ми. Много се смях тогава и все още се смея. Уникално тъп е! И друг път е казван тук, но … любим е, кво да направя
Един пиян паднал в дупка. Мъчил се, мъчил се да излезне и все не успявал. Накрая се ядосал и казал: „Ако не излезна и този път, ‘зимам си шапката и си отивам!“
Идиот Винаги ме усмихва.
Не съм на вълна Михаил Белчев, но в песните му има много, което чувствам. Няма значение кое точно.
Така моето чаве пее:
Ти си, писи, мацо голема! Айде, приближаваме договора! Все така усмихнат :*
They said