Monthly Archive

Липсва ми майка! Липсва ми времето, когато бяхме заедно. Когато се връщах от работа и й се обаждах да дойде да ядем пуканки и да пием бира. Да ходим до болницата и да седнем на някоя пейка тя да си почине. Как разсмиваше сестрите, които й слагаха системите. Да се шегуваме с леко черен хумор. Да ме заплашва, че ще ме ритне отзад Да я взимам от театъра или тя мене от работа. Да стоя до леглото й. Да се смеем и да танцуваме. Да се “подиграваме” със сестра ми и да изпадаме в луд смях след това. Да ме успокоява. Да се грижи за мене. Да се грижа за нея. Да си говорим. Липсва ми, когато отида вкъщи при тях, с татко да образуваме комплот срещу майка и да я бъзикаме, че дават Мел Гибсън по телевизията, а то да дават Георги Първанов. Голем смех беше, еййй … Да седнем пред вратата и аз да мрънкам, че димът от цигарата й ‘се в мене идва, където и да седна. Лиспва ми смелостта и духът, който имаше да окуражава всички и себе си. Въпреки всичко. Липсва ми сега, когато имам детенце, да й се радва, както се радва и на мене … И все още те търся, когато влезна вкъщи. И все още посягам към телефона да те чуя. Просто така.

Вчера Бай Котан два пъти се изпиша в къщи Като втория път беше върху леглото и бате Спаси издивя. И с право. Вече не мога да го пазя миличкия бай Котан. Ще трябва да ходи на село. Но на кое? Какъв гаден начин да изживееш старините си - последните две години е тотално пренебрегнат, низвергнат, понижен от ранг “любимец на дома” в ранг “тежест”, свикнал с галки и нежности, а сега чат-пат и леко, ама леко подритван, а колко е скубан и малтретиран от Деница само той си знае … миличкия ми огорчен Котоошо … ама, нема начин - и го молих, и го умолявах, и му се карах, и той пак си знае неговото … Ето го и него

Гледайки днес импровизираната пресконференция на Мартин Заимов, ми направи много лошо впечатление злобата и агресивността, която излъчваше към останалите кандидати - било то победители или победени. Не ми хареса. Не се печели симпатия с агресия от този тип. Мене лично ме отблъсна и колкото и да съм син превърженик, никак, ама никак не ми хареса този човек. Кога ще се научим да губим с достойснтво? Аз, като бивш спотрист, съм се научила отдавна. Знам, че е много трудно да губиш и още повече от човек, когото, може би, не уважаваш. Но това не ти дава правото да се имаш за Властелина на пръстените. Не може да пръскаш от собствената си отрова и да не отровиш. Гадно е. И тъжно.

Най-после успях да инсталирам принтера. То не, че се оказа кой знае каква философия, но тия касети ми дадоха голям зор. Принтерът го взехме преди 2 месеца да кажем. И аз от страх да не му направя нещо, си го сложих чинно и прилично на едно шкафче да си го гледам и … те така. ‘Секви хора ме питаха и разпитваха: ” Айде, кога ще ми дадеш снимка от сватбата, искам снимка на Деничето”, татко и той “Нямам снимка на дететоооо! Изкарай ми!” И аз преди две седмици приспах чавето на обяд и скачам в компютърната зала ( така по-лесно се ориентираме с бате Спаси в коя стая сме вкъщи) и като се развихрих, и като ги заразмятах ония ми ти кашони, като го наслагах тоя ми ти принтер, тук-там, тва-онва и тръгвам важна-важна да слагам печатащите касети и бааам! … втори опит - баааам! … трети опит - бааам! Не става! И натискам, и пак не става. Гледам картинката, чета кво ми пишат, и пак не става. Брееее … наистина съм блондинка и почнах да си нареждам: “Аз като им разправям, че не разбирам и ме е страх, те - не та не, снимки искаме …” Голям вътрешен монолог си направих … Ба, вътрешен, имаше и доста гласни изказвания. След няколко дни пускам татко на бойното поле. Да го видя, като е толкова лесно. Два дни се бори и той милия. И днес идва бате Спаси и вика: “Абе, я да го видя тоя принтер” И почна и той една борба … и по едно време гледам аз, че не е то така, както си го мислим ний, како Сийке. И пробвахме, и то като взе, че да стане па, като се плеснахме ръце, като се прегърнахме и така песни и танци на народите Голям зор, еййй, голям зор …

Наскоро сестра ми претърпя инцидент - паднал й прозорец, винкелът на прозореца я ударил по главата и е получила комоцио. Част от последствията са загуба на памет, гадене, болки навсякъде в областта и много други, да не се правя на лекар Ние доста се стреснахме и я сгълчахме веднага да отиде на лекар. На всички възможни прегледи, защото това си е сериозно. За глава говорим, ей … И за любим човек. Тя приема всичко с усмивка и като че ли на шега, но истината е, че много я боли и последващите болки от удара също са големи. Днес се обадих да я чуя с надеждата, че е имала благоразумието да не се върне на работа, въпреки че й е свършил болничният, защото знам, че последствия от комоцио могат да се проявят и след 21-я ден, а е едва 10-11-и ден от удара. За мое щастие си беше в къщи и се приготвяше да отиде на очен лекар, че много я болят очите. Но какво беше изумлението ми, когато разбрах, че 7-те дена болнични, които имаше, не са изписани от невролога, а от семейния лекар, както би трябвало да бъде. Защото при нейната диагноза болничният трябва да се продължиа, а семейният лекар нямал това право. Даже невроложката имала наглостта да й каже, че се съмнявала, че е комоцио, че въпросният прозорец причинил щетите по сестра ми и си я отпратила по живо, по здраво. Леле, как се ядосах! Викам: “Сестра ми, ще й пратя и btv, и Нова Телевизия на тая лекарка” Как може такова безотговорно отношение? Аз съм просто потресена! Да не дава Господ на нейни близки или на нея самата да се случи нещо лошо и да трябва да се сблъсква с подобно отношение! Какви са тия лекари? Каква клетва са се клели? С какви очи стачкуват за повече пари? Как спят вечер? Верно е, че съм наивна, верно е, че съм блондинка, верно е, че съм малка, ама чак пък толкова … Възмущението ми няма край!

Преди малко прочетох едно стихотворение, което толкова вярно описва ситуацията в България, че чак тръпки ме побиха. И се замислих за моето дете - то ще израстне в тази атмосфера, пълна с черногледство (то какво и по-светло да гледаш в момента на фона на УЧИТЕЛСКАТА?!? стачка), наближаващите избори, всекидневните катастрофи и смърти по пътищата, безредието, болнични инфекции и болни бебета, опитващи се да се измъкнат от отговорността си известни хора … но, поспри сърце … Само се надявам дъщеря ми да израстне добър и щедър човек, великодушен и отзивчив, с мила и хубава душа, усмихната и даряваща любов (много ли искам?). А най-тъжното е, че това стихотворение е вярно …

Един приятел не ми отговаряше много-много на email-ите и на въпроса ми какво става с вас, ми отговори, че си е направил блог (тогава доста се зачудих като какво ще да е това животно), а той побърза да ме светне, че е електронен дневник В началото не го четях често, но сега на моменти ми се отваря свободно време и се запалих по тези блогове (хехе). Разгледах се тук-там и що да видя - целия свят си има блог … Та, ето ме и мене Hello, world!