Monthly Archive

не, че е точно моето дрийм пони, ама такова се получи

Заприиждаха рожденственските и новогодишните празници и пак се почна “дайте да даваме” или по по-народному “дайде да дадеме”. То хубаво да дадем, ама що само по празници, и то зимните ones? Хубаво е да се дава, но не ми харесва показността, която лъщи и хвалбата после “Аз дадох толкова, повече от еди-кой-си”. А Исус ясно казва - “като даваш с лявата ръка, гледай дясната да не знае колко даваш”. Което иде да покажа, че не требе да се дуем колко сме дали и дали сме дали, а да се радваме, че дарението ни е отишло там, където трябва. Заприличах на проповедник, ама много се дразня на ‘сички тия реклами за “дайте да дадеме”. Едва ли се разбра точно какво исках да кажа …

HAPPY BIRTHDAY, MOM!

Днес следобед почти си разбих челостта, обелих си яко коленете и се уплаших до смърт, защото детето беше в мене и паднах върху нея. Слава Богу, на нея й няма нищо и започна да се хилка след пет минути, но болката, белезите и уплахата още стоят в мене и ме стягат като обръчи бъчва. Стана нещо като традиция към 8-9h pm да ходим при татко и така стана и днес. Аз таях тайната надежда, че пак, както всеки друг път, и този път ще падне малко тежестта от тичането след тва щуро, щуро мое хлапе, ама, ядец! Тя реши, че и се танцува и вместо да се друса сама, както прави обикновено, този път реши, че трябва да танцува с мене. Не с баща си. Не с дядо си. А с мене, дет’ не мо’ем си свием коленете. Дойде, издърпаме да стана и вдигна ръце към мене да я вдигна и аз да я танцувам. Ах, ти, малко хитриче-хубавиче … Бтв, тва не й е за първи път. А баща й и дядо й се отплеснаха в приказки за “красотата на хандбала и как само този, който не бил играл хандбал, не можело да вникне в красотата на играта, колко мързеливи били българските футболисти, щото, видете ли, Пелето Карлос Санчос Мадригадос Ла Сиеста и Педрадо Дърабато Бърабато бил тренирал по 8 ( осем, како Сийке!) часа на ден. - 3-4 часа футболче, фитнес после, разучаване на тактики, гледане на касети, подаване на пасове, колко от нашите са оставали след мач да си подават пасове и да бият дузпи, ? Ама той “7 дни спорт” е на “Левски”, а “Меридиан мач” - на ЦСКА … “и куп, куп друга ненужна ( да ме простят феновете) информация, която потъна в небитието на русата ми глава. Аз пък имах глупостта да се намеся компетентно, че не смятам виновен треньора за загубата на един отбор, а самите играчи, щото те знаят за какво са там и те ритат, подават, хвърлят, според зависимост от спортта, топката. Да не би аз, като скоча да плувам и загубя, Азманчето да е виновен, че съм загубила. Та това ми беше грешката. От там се поде друг разговор как правели “Гунди, тоя, оня, Бонев, ние сме ги виждали, арменеца, ама тва ти говоря за 60те “… Ох, драги зрители … току-що получих прясна информация - Астон Вила - Арсенал - 1:2 мисля, че е жизненоважна информация :):):):):):):) 

Хай, останете си със здраве! За вас на коментаторския пулт от мястото на събитието бе Котарашо Рашо викат ми Апашо … и те така …

Два дни се гоним и надхитряваме с тая хлебарка. То всъщност е хлебарчЕ, от ония малките, дето ходят по апартаментите. Нас не ни спохождат такива и не знам откъде се е взела, ама ми опълзя цялата къща гадината. Та на хладилника ли не беше, та на стената ли, та на бюрото на рс-то ли. Ужас! И всеки път, като я видя, започва всичко да ме сърби, все едно от там е минала. Брррррр! Не обичам насекоми, хлебарки, паяци и ‘секви подобни гадинки. Най-накрая вчера й видях сметката. Пак на бюрото. Свалих пантофа … шаааат, опита се да ме финтира, като слезе от долната страна на плота. Шаааааат … този път от ударната вълна хвръкна на земята и стъп!-настъпвах я до изнемогване, до несвяст, с всичката си сила на петдесетте си и седем кила. И въртях крака наляво, и надясно, и пак наляво, и пак надясно, да види хубаво ли й е да ме стряска така. В този момент чувам сакралния за всеки мъж вик: “Подай, бе, подай, беее … къде подаваш, беее…”, хлапето писна, като видя колко брутално убих нещото … ”Левски” паднаха, бате Спаси заспа …

“Сърцето няма бръчки”. Това е мисъл на Доньо Донев, която чух вчера по новините и много ми хареса. В първия момент си помислих колко е верно и истинско това, но веднага след това и в последващите няколко часа се уверих, че май-май не е точно така. За какво иде реч? Ами, за това, че всяка една битка, която водиш със значим за тебе човек, оставя следи точно там - в сърцето. Всяка една буря, която преживяваш, оставя следи в “пясъка” и понякога дупките са много големи и трудно се зариват. Може би не съм дорасла, за да разбера напълно значението, което е вложил Доньо Донев в тези думи, но, до тогава, докато порасна за тях, аз оставам с дълбоки бръчки в сърцето и се надявам времето, приливите и отливите да ги отмият.