You are currently browsing the monthly archive for февруари 2008.
Create your own Rubik’s Cube
Знам, че изобщо не е толкова важно, а и никога не съм се палила толкова, ама снощи просто не издържах. За Евровизия-та говоря. Не, че съм го гледала през годините, не, че съм имала фаворит, не, че разбирам чак толкова от музика, стил, текст и ала бала, ама това като снощи никъде го няма. Само не мога да разбера кой титан на българската мисъл измисли текста на песента победител и кой гениален композитор измисли музиката?! Кой реши, че тази девойка е най-добрата от всички присъстващи таланти, които малко или много сме ги гледали през годините и сме им се възхищавали. Тази девойка просто ме разплака с невероятната си визия … с прочувственото си изпълнение … с емоциите, които успя да преразкаже само с едно изречение. Дълбоко съм покъртена от чувствата, които ме завладяха, слушайки този шедьовър. Убедена съм, че това е изпълнение веднъж на милиони. Който не го е гледал, може само да съжалява. А девойката до толкова си повярва милата, че накрая чак ни разцелува всичките.
Аз просто нямам думи да изразя възмущението си. За първи път да има толкова талантливи хора, събрани на едно място и за първи път да изберат най-жалкия. Не казвам, че момичето не може да пее … ама чак като Георги Христов? Да не говорим пък за него, че на тия години тръгнал да ми се състезава с младоци, тва нема да го коментираме. Ама там бяха изпълнители от Music Idol, които всеки, който го е гледал това шоу, ще се съгласи, че са страхотни. Дори ония момченца, босичките, бяха по-добри от девойката победител …
Абе, мани, бе. Не исках снощи да пиша, щото си мислех, че до днес ще узрея за „правилния избор“, ама нейсе … Както винаги, нещо хубаво некой го прецака … Жалко за останалите …
Тук, разбира се, няма да се мъдри моя поезия, тъй като аз мога да измисля простотийки от рода на „Котарашо Рашо, викат ми Апашо“. Не, тук ще се възхваляват и дават на народа великите постижения на човешкия ум като :
„Ей, другарю мил, ти защо не си се мил? Математиката не знаеш и да учиш не желаеш.“или:
„Oink, oink, oink. Oik a doink a do. I’m a little pig And I will sing for you.“Не знам дали стихчето за прасето се пише така. Някой, ако знае, моля да ме поправи … ама, джентли, де, да не ме порежеш от кръста на горе 
… Възможно е някога да правя лек анализ на умотворенията човешки, но нищо не обещавам. Колкото и да съм менте блонде, все пак си оставам блонде 
„… с новинаааааааааарски доклад започвам сууууутрин деня – всеки рев, всяко грух преразказвам по слух. Репортееееееееееееееееерствам с нюх! … „
Нещо офенях, както казва Niili , на тема „Цар Лъв“ напоследък покрай малкото Маугли и тая мелодия така ми се е загнездила в главата, че не мо’ем си я изкараме от главето …
Вуйчо е ковач. Нема да говоря за минусите да живееш редом до такъв майстор, щот можеше да си избере да шие гоблени, да плете на хурка или да рисува, ама нейсе. Желязото го влече, дядо тва му е предал, жив и здрав да е! Много е деен и умеен човекът и от хоби този занаят се е превърнал за него във вадене на хляба. Което идва да покаже, че е добър майстор и взима сравнително по-евтино от другите двама майстори-ковачи в града. То хубаво тва, лошо нема, ама … като търсите ковача, ай’, гедайте на кой звънец звъните, де! Щот’ ми писна вече! На неговия звънец с големи букви пише „КОВАЧ“, а всичко живо се изсипва да звъни на нашия звънец. Особено в почивно време – от 2-4 часа или другото любимо време за притесняване – рано сутрин в събота и неделя. Под рано имам предвид около 8-9часа, дет се вика по тъмни доби още. Еми … малко прекалено е, а? Няма, бе, един няма, който да е дошъл и да не натиснал дъ ронг звънец – ама било то бизнесмени, стари хора, самотни жени, мангусти, нема ти казвам, брате, нема. Слиза ми няква гугутка от големия джип, със скъпарските дрехи, с тъмните очила ( то слънцето залязло, ама нали е пич), с дъвката в уста и бааааамммм! – къдет не требе. Ама, чушко зелена, не виждаш ли какво пише на звънеца? Идва другия – той пък се пише предприемач и е приватизирал майстора-ковач като собственост – тук вече няма никакво спазване на благоприличен и благоразумен час, някакъв нормален тон на разговр – всичко е викане. Идва съседката от отсрещния блок в 2.15 и почва – „Ангелеееееее …“ и, ако Ангел е имал благоразумието да не се обади до 15 сек се надава нов вой, по-мощен „Ангелеееееееееееееееееееееее“. Ей, лельо, ако скочим, че ти скъсам косата косъм по косъм … ама нали съм пацифист, ще се задоволя с лош поглед и стръвнишка забележка. Другата форма на повикване е – „Ей, (тук следва свирукане), майсторе, едни шила ти нося“ или само подсвирване … до откат. Ама, аз само един път ще дам откат … Другата група, любимата ми, са мангустите. Техните вопли варират от комшу, майсторе, свиркане, идване на групички и говорене на безкрайно висок тон, прескачайки се един друг, докато ковачът им обърне внимание и най-най-най-любимото ми – манге, сутрин рано, неделя, огласява квартала с незабравимото: „Бати коваааач!“ през пет секунди, като маяк. „Бати коваач … бати ковааач … бати ковааач“ … Елеееее … що не съм от македонскиьот край, ми съм само македонска булка!?! Че като излезна с чифтето, че като запуцам без предупреждение, на месо … ама на – на всичкото отгоре съм и пацифист … ай, да му се не види …
Та … моля ви се, бе, хора, четете какво пише на звънците на хората! Може да излезе някой по-лош от мене и тогава идва страшното.
Сърдита и тросната сервитьорка:
- Какво ще желаете?
Единият от двамата пилоти:
- Какво имате за пиене?
Смаяна от въпроса, сервитьорката отсякла:
- ‘Сичко имаме!
- Една боза – отговорил пилотът, а сервитьорката се развикала:
- Тук да не е бозаджийница??!!?!?!
Докато Тя приспиваше Чавето, взе, че се поизнерви доста. Първо му пя и танцува половин час, а то нагоре-надолу по нея като асансьор. Накрая нервите й не издържаха и Тя го остави на леглото и отиде да хапне втора порция вкусни спагети. През това време Той задрямал. Задрямал още заспал. Заспал още захъркал. Захъркал, не, ами захъркотевил. Юнак бил Той, ей! Планини можел да премести с една хъркотевица. Майка свинка, загубила малките си и викайки ги, грухтейки, не можела да го надмине. Носорог в атака ряпа да яде. Не, не! Не, носорог – стадо носорози. В това време Чавенце я привикало нежно: „Мамооо“ и Тя отишла да полегне до него. То почнало да я гали по главата … и да я поскубва … нежно, де. А през две секунди й дърпало главата и я целувало, от което Тя развила вратни мускули като на Мистър Олимпия. И, докато То ритало, приспивайки се, Тя чула забравено свирукане в нощта, и то за трети път тази седмица. Чула песента на щурците. Не, не на „Щурците“, на щурците. Абе, те не пееха ли само лятото? И пак този копнеж по лято, топло, море, зелено, бира, вълни, плаж, тен, дълги дни, къси нощи, ах, какви нощи … Лято, лято, ама на Нея й пеели на ушенце посред зима. Изведнъж Тя се усети, че реди забравено стихотворение: „Ей, другарю мил, ти защо не си се мил? Математиката не знаеш и да учиш не желаеш.“ Неусетно Чавенце заспало, а Тя се отправила за трета порция спагети. От къде място в тая крехка душа за толкова ядене и до днес никой не е разбрал. Това било загадка, измъчваща колегите й като как така може да погълне две пици и нищо да й няма. Още по-неусетно Той спрял да хърка и задишал леко, а пустият му файл още не се е прехвърлил. Тва е – нета у Щатско се скапА. „Лека нощ, мое мило мече!“, пожела Тя на Юнака и се отправи към поредната доза спагети. Ох, някой да ме спре, ще стана 100кила, докато родя!
p.s. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Лека нощ, ден! Добре дошли, спагети …
They said