А, де? 2

Не знам кой … да не кажа идиот, е измислил, че некои изследвания требе да се взимат на гладно и жадно, еле па бременни жени да обикалят града като глухи кучки, за да стигнат до лабораторията с едничката-единствена цел да устискат да си дадат заветните течности, без да припаднат и колабират насред центъра на града. Само некой мъж ще да е тва, да знаете … Знам кво ще ми кажете – така трябва. Аз много добре си знам, че така трябва, ама, ако си кльоща като мене и ти се припада със ставането от леглото, ако не хапнеш, хич няма да ти е до „така трябва“-то, да знаеш. Пък и нищо не ми пречи да си пороптая срещу тази световна, нечутовна несправедливост – гладен и жаден. Как пък гол и бос не те поискаха … Да не кажа, че, ако си гугутка като мене, ще си забравиш и направлението и ще трябва да се връщаш обратно … Днес сякаш целият свят беше срещу нас, ама тук да се не впускам в разправяници, че тя е опасна и длебока “ … и аз те теебее чееееекам, мори, доооома да ми доооойдеш, а ти не дооовадаш, душо, сърце моеееее, Йооооовааааноооо …“ Ей, обичам я тази песен … особено в изпълнение на Слави Трифонов. Хак им на душманите! И много ме кефят дуетите му със Софето Маринова … ау … страхотия … к’ва я почнах, к’ва я завърших, ама така е … гугутки много, руси още повече … “ … Йоооовааааанкееее … и аз те теебее чеееекам, мори, доооома да ми дооооойдеш, а ти не дооооовадаш, душо, сърце моеееее, Йооооваааааноооо …“ Сега да не се притесниш, че съм злоупотребила? Хич даже. Единствено и само с вода. То, егати и злоупотребата …

А, де?

Не знам моето ли съзнание е вече изкривено, на хората ли … не, че аз не съм човек, ама … Вчера бях на лекар и тъй като мъничето напоследък е по-диво отвсякога и не мога да я оставя на татко, щото и той се притеснява, тя, ако ревне за мене, та я взех с мен – за първи път. И, както винаги, отивам много преди да е дошъл докторът, за да съм първа, че после се чака едно чаканеееееее, не е за разправяне, ама тва ‘сички го знаете. Та и вчера така – отидохме половин час преди началото и о, чудо! – вече имаше една девойка. Опитах се да седна, но Маугли веднага хвана пътя и обиколихме два пъти поликлиниката – нагоре, надолу и настрани. На мене накрая езикът ми беше до маратонките, а малкото ме дърпаше ли дърпаше. Успях да я позалъжа да седнем за 10-на минути, ама то дивото зове и айде пак по коридорите. Най-накрая, след като вече не можех да дишам, а Деничето нещо накаканиза едно момченце по-голямо от нея, което, милото, само стоеше и се чудеше – „тва пък рошавато кво ми дудне насреща, нищо не разбирам“, я насилих да седнем. Междувременно бяха дошли още женуря и положението стана плачевно, а докторчето позакъсня малко. Имаше едно малко манге, което тичаше като щураво по коридорите и аз едвам удържах моя Тарзан да не хукне след него, като всички усилия завършваха с удари в корема. Накрая момичето преди нас каза милостиво: „Минете преди мен“ и аз онемях. Започнах да пелтеча възпитано: „Ама, моля Ви се, няма проблем, ще си изчакам“, а тя настоя и аз реших – „що пък да не“ и се впуснах в благодарности и ето идва ред да си кажа що мисля, че ми е изкривено съзнанието – зачудих се дали да не е редно да й дам 2лева или да й купя тортичка (откъде ли? даже си се виждах как се лутам из пазара и търся тортичка, ама по-бързо, ако обичате, щото ме чака едно момиче) или нещо повече от голата ми искрена благодарност. Честно! И като излязохме от кабинета, пак почнах с едни метани „много благодаря, та много благодаря!“ Вечерта споделям с бате Спаси с големия мустак какво ми се е случило и какво съм помислила, пък той ми вика: „Недей, ще обидиш някой“ Ами, ако го обидя, ако нищо не му дам? Абсолютен шаран. Ангорски.

Ти що ще да мислиш по въпроса, драги ми зрителю?