Онзи ден, както си се разхождаме с Деничето, стигаме до любимото място в квартала – един гараж, пред който има насипан чакъл и, разбира се, се спираме за известна почивка за мене и забавление за Маугли. То се състои в следното – кляка се, взима се в ръчичката камъчета и се тръгва на разходка, като целта е камъчетата да не се изпуснат. След като се приберем вкъщи, каквото е оцеляло от камъчетата, се разпръсва по килима или се отива някъде скришом, където тихомълком, се правят неистови опити да се погълнат камъчетата. Да, ама не. Тъй като го знам какво ще ми сервира, тичам след нея с индиански викове и възгласи и белята е предотвратена. Това беше част от играта. Другата част е – кляка се, взима се цяла шепичка камъчета и се дават на мама или се изсипват, пак се взима, пак се изсипват, пак се взима, пак се изсипват и така до припадък. В този момент от разходката, когато аз вече със сълзи на очите я умолявах да тръгваме, изкача от нищото дългокоса девойка, тип тийнейджър, залепва се буквално в лицето на Дени4ето и аз, онемяла от постъпката й, се опитвам да я дръпна. Все пак … В този момент девойчето се сеща да ме попита: “Може ли да я разгледам?”, от което аз паднах възнак, лошо погледнах и строго казах: “… миии … може” тя, така или иначе вече я разглеждаше. Хм, че детенцето ми да не е стока?!!!! Да, ама, моят малък Тарзан започна много да се срамува напоследък и върти главата …абе, ако може на 67% ще я завърти, само и само да не погледне кой е насреща й (аз, разбира се, се кефя). И в следващия момент двеойката казва(ето го и новият лаф): “Нещо не ме отразява ” и пое към залеза. Аз останах да гледам след нея като голям камък, стараейки се да асимилирам какво се е случило и опитвайки се да запомня новия лаф. Явно, вече така се говори. Колко съм остаряла, еййй, колко съм остаряла …