You are currently browsing the monthly archive for май 2008.
Хубав ден, слънчев ден, оползотворен ден. Доволна съм. И сутринта, и следобяд бяхме на разходка. Даже следобед се возих на кола … Божееее, ще кажеш, че голямото юначество съм извършила или съм в 18 век и за първи път виждам кола. Ама, тоооолкова ми хареса да се возя пак! Деничето отнесе бая покупки, аз си взех безценната халка плюс половин кило от най-вкусните сладки на света …
така пеех на Деничето, докато я приспивах по едно време 
Задължение ми е да се притеснявам, ПРАВО ми е да се оплача. Да си поплача и отсреща да срещна мил поглед и затворена уста, а не дълбоки философо-психологически анализи тип Фройд или съвременна психология. Омръзна ми, когато реша да се оплача веднъж на безкрайно дълго време, да чуя, че „много съм се притеснявала, глупости било тва, щяла съм да видя по-нататъка, айде сега пък и ти, много го мислиш …“ и всички подобни неща, които хората си мислят, че, като ги кажат, ще успокоят и вдигнат падналия. Да, ама не. Имам новина – това не вдига духа, събаря го още повече или в по-лошия случай – затваря го, а в най-лошия може и да го убие (душевно или духовно, кой както си избере). Ако някой е решил да ти се оплаче, не излизай с голямата наказалка „аз казах ли ти“ и строгия поглед, а просто си затоври устата, ако в момента не се сещаш да кажеш нещо мило и подкрепящо и просто прегърни. Без коментар. Ако не можеш да бъдеш „спомагателна ръка и съчувствително сърце“, по-добре си трай.
За съжаление, нямам лукса да имам майка ми под ръка в случая, която да ме изслуша само както тя си можеше и да ме подкрепи само както тя го правеше. Без тъпи въпроси, без наставления, без натяквания, с много усмивка и хумор, щеше да ме изслуша и така. За това, просто си трай, ако си избран да чуеш нещо оплаквателно и съчувствай.
Боже, Боже … кви глупости пиша … за кво съм седнала да се кахъря, когато има хора, които дават мажоретки под съд …
Айде, сполай ви и останете си със здраве
„Вярваш ли в любов от пръв поглед или да мина пак?“ 
„Утре сутрин да ти се обадя или да те сръгам в ребрата?“
„Искаш ли да си поделим издръжката на извънбрачно дете?“
Е, ми, нема такава радост, каквато блика от изписването на дете от цигански произход. То не е радост, то не са викове, то не са маанета, то не са танци и песни на народите. Целият катун се изсипва пред родилния дом и с радостни викове посреща малкото човечЕ. Радват му се и големи, и стари, и малки, и жени, и мъже … абе, целият катун ви казвам. Почти всеки ден има изписване на бебе-циганче и такава радост … неописуема е. Днес за първи път видях и танцуващи – въртяха гьобеци точно пред входа и чакаха да излезнат мамито с бебока. Друга, малко по-мързелива част от посрещачите (разбирай 20-на поне) стояха на отсрещната страна на сянка. Други на тротоара по диагонал. Изобщо цялото кръстовище е барикадирано от щастливите посрещачи. До днес малко се дразнех на тия посрещания на бебока, защото нем да ви описвам за какви маневри става въпрос, като почнат да прииждат колите, бусовете и джиповете с камерите, за да заснемат това събитие. И ти щеш, не щеш, трябва едва ли не да литнеш, за да преминеш. Да не говорим, че шофьорите изобщо не гледата кой е на пътя, пред тях, зад тях, на тротоарите, правят си квот’ си знаят, докато не си намърдат колата точно, където са решили. Всичко това доста изнервя, ако ти е лошо, студено, гади ти се, държиш чаве на ръцете, градусите са под нулата и всичко е в лед и отгоре киша, а колите зансят или ако е горещо, едвам пуфтиш от жеги, кофички, колички, тесни тротоари и глад мори добитъка, но днес … днес за първи път осъзнах радостта на хората. Тия хора изпитват истинско благоговение пред новия живот. И като ви казвам, че е така, наистина е така. Като малки принцове и принцеси посрещат бебнцата. Разбира се, че и ние се радваме неистово, когато ни се роди бебенце, племениче, приятелче, но са ни учили да сме по-обрани в емоциите си, докато при циганите (никакъв обиден нюанс на слагам в тази дума) радостта е толкова чиста, искрена, споделена. На скоро две циганки, майки от площадката, или пък туркини да са били … не знам, както и да е, та ми пожелаха „да се отървеш лесно и ти, и бебето“. За първи път чувам такова пожелание. Прозвуча ми като старовремските пожелания на еврейки или нещо такова … Та, друга ми беше мисълта Как народите празнуват и показват появата на един нов живот.
Верно, че изпаднах в луд възторг, като влезнах вътре, ама, чак пък да припадна … Ще кажете – „високото грозде е кисело“, ама нема да сте прави. Верно, сигурно аз съм си виновна, че не ми хареса чаааааааааааак толкова много, но, може би, разочарованието ми идва от очакванията ми. Очаквах, че ще попадна в магазинче тип от филма „Шоколад“ и едва ли не Жулиет Бинош и Джони Деп ще ми се усмихнат, поканят да седнат, почерпят с какао, ще ме държат за ръка, ще ми послушат майчините неволи, ще кимат с глава и ще се съгласяват с мене … а то кво излезе … ни Джони Деп, ни Жулиет Бинош, ни какао, ни нищо … ама аз си знам, че на едно нещо най-хубавото му е очакването … да си бех чакала още, че да ми е хубаво на душата … Не’ам угодия, ейййй …
Блондина Дебелейкова реши да си легне към 12 вечерта, въпреки че не й се спеше, но не я и свърташе на едно място. Отмятайки одеялото, за да се гушне до Чавето, тя знаеше, че няма да заспи и се зарече да не мисли глупости, както преди малко, докато преспиваше Чавето. И изведнъж тя се озова в мислите си 20 години напред, когато нейния малък войвода направил бебе на девойка, която Блондина не долюбвала особено. И като всяка бъдеща свекърва реши да проведе разговор с чернокосата уплашена девойка. Постара се да не бъде кучка като свекърва, нито дебил, нито незаинтересована, нито да проведе разговора пет за четири, през пръсти, колкото да си измие ръцете, че е направила нещо. Най-внимателно изслуша девойката какво я тревожи, плаши, съмнява. Разбра, че момичето иска да запази детето и се зарадва. За нея абортът си беше живо убийство. Обеща, че ще говори с малкия войвода, но не може да се ангажира с обещание за брак. Да, Блондина Дебелейкова беше старомодна и за нея мъжът и жената трябваше да са женени и тогава да имат бееееебенце. Изведнъж Блондина се сепна – ама, нали нямаше да мисля глупости? И докато се опитваше да не мисли глупости, се озова в нова ситуация, в наши дни – на пясъчника някакво дете хвърлило пясък в очите на нейното Чаве. Бре, като скочи Блондина, като се разяри. Първо побърза да измие очичките на Чавето с вълшебната вода, която носеше винаги, ако й прилошее да се освести и после намери майката на хвърлипясъчко и направи много строга забележка да си научи детето, че пясък не се хвърля по другите хора. „Боже, Боже, затюхка се Блондина, простотия след простотия мисля …“ Ненадейно се сети как днес, опитвайки да учи Чавето си да не взима от непознати хора каквото му предлагат, направи забележка на друга майка, която казваше: „Ела да видиш кво ще ти дам“ Блондина даде своите съображения защо не иска да се дава нищо на детето й от чужди хора, казвайки, че така всеки може да го прилъже и въпреки че отсрещната майка каза: „Ми да, тук сте много права“ даде въпросното нещо на Чавето. Блондина много се ядоса, но само стисна зъби иначе трябваше да я направи на салата. На следващия ден г-жа Дебелейкова се затътри към Главната със заветната цел да изкара ключ на г-н Дебелейков, ама тук историята е друга. Та, стига тя до подлеза, който я дели от Главната. Той има „пързалка“ за количката. Но нагоре се оказва мноооооооого тежко и трудно за Блондина да преодолее препятстивето. Когато стигна горе, тя беше толкова уморена, че едвам дишаше от умора и изтощение и й идеше да се разкрещи и да заплаче – две мисли, които я умориха още повече. СЛед кратка почивка тя тръгна и о, какво чудо, намери по-близък ключар, отколкото си мислеше, че трябва да ходи. След известно чакане Блондина Дебелейкова все новия ключ и тръгна с леко сърце и леко отпочинала да търси така нашумелия Шоколадов Бутик, за който толкова се говореше в града. Да, де, ама по пътя й се изпречи чисто нов магазин за дрехи и играчки втора употреба и Блондина не издържа на изкушението на красивите играчки и се набута вътре. Някой е казал, че жена с пари е като луд с картечница. Е, те, тва беше Блондина в този магазин. Тя „ах“-каше и „въх“-каше от възхищение пред новооткритите съкровища. Колко хубави, здрави и евтини неща имаше! Чавето се сдоби с три големи играчки за скромната сума от 6 лева – рошав голям мечо, който по-късно биде сложен на люлката с една каска на главата, акула и едно човечЕ, което в лицето беше като усмихнатите личица и което като го натиснеш по лапичката, започваше да се смее и накрая, неизвестно защо казваше „папааа“. И още нещо си взе Блондина – бебедържач. Тя от известно време забравяше имената на думите и се налагаше да търси подобни, с които да се изразява, та речта й ставаше доста … Бебедържачът беше на MotherCare, дънков, с разни и най-разнообразни функции, които хвърлиха Блондина в луд възторг. Останала с 2,90лв тя забута количката към този тъй чуден бутик. Леле, леле, леле, колко хубава е станала ул. „Отец Паисий“!!! Блондина Дебелейкова не беше идвала на нея от поне 1 година. Тя ах-каше и се дивеше, а Чавето натискаше по лапичката новата придобивка и се усмихваше доволно. Накрая на улицата Блондина намери вкусния магазин. Влезе, след нея веднага се омъкна едно момче – леко „меко“ може би за нея, но пък, може и да се оитваше да бъде любезен, та затва така да й се е сторило. За пореден път госпожа Дебелейкова загуби дар слово и се позова на познатите „ах“ и „въх“ и запита за цената. Сяяяя, шъ мъ пращаати, ама, 8лв за 100 гр … Информацията дойде по-късно до ума на Блондина Дебелейкова, но тя храбро си поръча един бонбон. Вкусен беше, но не и като да е върха на връшката и пет пръстта отгоре. Но нейсе. Важното е да е важно! И тя тръгна доволна към вкъщи. Все пак трябваше да вземе „кухнята“ на Чавето, я пред нея стоеше страшното предпятствие, наречено подлез. По пътя тя хлътна в един златарски магазин и се поинтересува от цената на матирането върху халката й. Нейният мат беше паднал незабелязано и сега за нейно разочарование, тя имаше една почти обикновена халка. Зарадваха я, че матирането не е толкова скъпо, колкото милият ум на госпожа Дебелейкова си мислеше, че е и тя остави скъпият на сърцето й пръстен за поправка. Сега вече тя тръгна доволно към вкъщи, с размазани от умора кръст и крачета.
Който не ме харесва – нищо не разбира!
Който ме харесва – не ме заслужава!
Аз съм жена-мечта 2000!
Държа да спомена, че повече харесвам песента заради Орлин Горанов.
п.с. не, че има значение, де …
Чак тези дни се сетих, че и аз съм била абитуриент, и то преди 13 години. Не са много, ама не са и малко. ЗНам, че предстоят баловете и тъй кат осъм доста зле с ориентацията от известно време и все не знам кой ден сме, месеца чат-пат ми бяга, та все се чудя кви са тия пукотевици, крясаци, клаксони … а то било дошло бално време Чудя им се как им се вика толкова много до 12 на тези малдежи При нас това го нямаше. Пак имаше изчанчени рокли, ама като това, което е сега … Да не говорим, че едва ли и някой се е сетил да ходи в чужбина за тоалет Смеховщини …
They said