Monthly Archive

Ний туристи сме от Горна Джумая

на отиване - пеша, пеша, пеша

и на връщане - пеша, пеша, пеша

ний туристи сме от Горна Джумая.

Днес за първи път се равиках, за да не кажа разкрещях, на един шофьор, който за едното нищо щеше да ме блъсне с количката. Отивам аз на консултация с чавето, то се накиприло в количката, сложило си даже слънчеви очила (брех тия хлапета днес, нямат две годинки и вече слънчеви очила, та слънчеви очила) и си вървя бодро, използвайки количката като бастун по обясними причини. Идва ред да пресека една малка уличка и се обръщам назад да видя идват ли коли. И точно в този момент един голям бус зави с такава бясна скорост, че едвам стопирах. Е, те тука вече не издържах и се развиках: “Дай мигач, бе, бате!”, ама с много лош тон. То не, че е за хвалба тва, ама ми писна, бе, драги зрители. Егати смотаната държава сме, щом искаме сами да се претрепем. Тоя като ме чу, си пусна мигачите. Кел файда, питам аз, след като вече си завил, че и едва ли не на 4-та влиза в ззавоя. Ааааааааааааа … давам си сметка, че, откакто родих, съм станала много зла. Преди тихичко си дуднех под носа, ама вече не се издържа. Другият ми проблем, като излезна с количката на разходката, е, все има кацнали коли по тротоара и все така са седнали, че или са по средата, или са на целия тротоар. И аз трябва да слезна на улицата, където карат бесни шофьори, които пък изобщо не те пазят. Що шутове са изяли от мене с надеждата да се покаже шофьора и да му направя забележка, ама, на, нито една не е засвирила за близо две години. Даже една шофьорка веднъж ми излезе с: “Ох, много добре ви разбирам, ама разберете ни и нас, шофьорите”. Че ков имам да ви разбирам на вас? Имаш си кола, караш си я по пътя, а не на тротоара, както вече веднъж разказах. Като няма къде да спреш - е, паркинг под път и над път. Ама, платен бил. Ми тогава ще си ходиш пеша. Хем нема да затлъстееш, хем ще си минеш по-напряко. Много добре осъзнавам, че в момента срещу мене ще скочат всички шофьори в опити да ме разточат, ама, хич не ми пука на жилетка. И на тротоара ли вече нямам право да вървя, м… м. с….? Близките ми викат: “Не се обаждай много ,да не излезе някой да те ступа” Еми, ако му е толкова акъла да ме ступа. Да го видя как ще ступа бременна жена с друго дете в центъра на града. Аз, разбира се, когато се карам, не използвам груб език, само лошо гледам и леко осъдително. Ми сещайте се, бе, да му се не види, не сте единствени на пътя. Да не споменавам блъснатите майки с бебета на пътя пък. Да не споменавам, че на всяка трета къща, кооперация или паланка й се прави ремонт, пътят е страшно прашен и мръсен и пак трябва да се търсят заобиколни пътища. Даже татко ми направи забележка днес сутринта преди да тръгна за поликлиниката, че mi били мръсни гумите на количката. Ми, викам, улиците не са от стъкло, а и кво - ще ме глобят за мръсна количка ли? Той се смее, смей се, ама аз мога ли да се дупя след всяка разходка да мия гумите на количката, щото ни е мръсен градът, държавата? Като бях в Австрия, една мръсна кола не видях. Верно, че там поне си спазват законите. По-скоро, както ми обясни австриецът, който ни разкарваше из прелестите на Виена и Баден, са им много високи глобите. А не 10-50 лева. Ще ги дадат тук като стой та гледай 10-50 лв. Бях свидетел как ученици се прибират от училиче, тва в Баден, на 20на км от Виена и той спря, нашия шофьор, за да пресекат, а те дори не бяха на пешеходната пътека. А той беше безкрайно спокоен, нито бипкаше, нито се ядосваше, нито някой зад нас направи забележка на хлапетата да се разбързат поне. Ама, тва тук нема как да стане. Пътната ни култура, както всяка дурга, е под всяка критика … Бре, кво се отприщих да критикувам тия дни … То и други примери имам, айде, ще ги оставя за другия път, когато се разлютя пак.

Айде, стига толкова облаци - слънчицето ни чака

Поразходих се из любимите си блогове с намерението да се отърся от мрачните мисли, ама, ядец! Колко странно нещо е мисълта - чуваш едно, от там правиш асоциация за второ и се разплакваш за трето, което пък все пак има някаква връзка с първото, ама много далечна. Нещо от сорта на “къде го чукаш, къде се пука”. Днес ММЧ щеше да трепе де що види лекари. Няколко часа след това моята мисъл заработи - тия гадни лекари … на всичко са способни … как не ги е срам … гледат те в очите и най-нагло те лъжат … изписват ти най-тежките лечения, за да си изчистят душата. Няма вече или поне ако има, те ще са малцинство сред това съсловие, хора, които да те лекуват, да ти дават съвети, да ти помагат, да ТИ КАЗВАТ ИСТИНАТА без значение колко болезнена и тежка е. Повечето са кожодери, лъжци, които само гледат как да ти бръкнат в джоба, докато най-нагло и лицемерно те гледат в очите и те лъжат. Както чух вчера за един от тях, който казвал: “Ние “благодаря!” не пием” Кой си ти, че да просиш по тоя мръсен и жесток начин, бе? Кой те е поставил да се главиш за Бог и да разбиваш доверието и надеждата на човека в нужда, поискал помощ от теб?  Защо, когато можеш да свършиш работа в държавния кабинет, го насочваш към частния ти такъв, само и само да смъкнеш и последната дреха от гърба на нещастника, дошъл при тебе, защото чул, че си добър? Все още не мога да преживея лична на семесйството ми драма, когато “видни светила” в тази наука ти се подиграват, гледайки те в очите. Само за двама от тях не мога да си изкривя душата, че ми казаха истина право в очите, без да щадят чувствата ми, с много такт, разбиране и съчувствие. И плакаха с мене или поне показаха съпричастност. Колкото и да е материализирано, евроизирано и лакомо-зирано и алчно обществото ни, все трябва да има хора, които да посрещат болките на човек без задни мисли като как ще спечелят от неговото нещастие, напук на приказката, че “щастието на едни се гради върху нещастието на други”.  Не бива така!

It’s just a moment, this time will pass

Who’s to say where the wind will take you
Who’s to say what it is will break you
I don’t know wich way the wind will blow …

And love is not the easy thing
The only baggage you can bring
and love is not the easy thing
is all that you can’t leave behind

And if the darkness is to keep us apart
And if the daylight feels like it’s a long way off
ANd if your glass heart should crack
And for a second you turn back
Oh, no, be strong

Walk on, walk on
What you’ve got they can’t steal it
No they can’t even feel it
Walk on, walk on
Stay safe tonight

You’re packing a suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
You could have flown away
A singing bird in an open cage
Who will only dly, onli fly for freedom

Walk on, walk on
What you’ve got they can’t deny it
Can’t sell it or buy it
Walk on, walk on
Stay safe tonight

And I know it aches
when your heart is break
you can only take so much
Walk on, walk on

Home … hard to know what it is if you never have one
Home … I can say where it is but I know I’m going home
That’s where the hurt is

Днес също случка, която … ето я - отиваме към най-близкия банкомат с Маугли и точно на един завой една кола е спряла и единият прозорец е леко отворен. Вътре има мъж и жена по на около 40години. И виждам как жената изхвърля през прозореца един лист смачкан точно до врата, така, че да не хвърчи много. Явно упражнението е било много често повтаряно, защото тя не се затрудни въобще. Много се възмутих! Става въпрос за централен булевард в Пловдив. И почнах да си каканижа аз, както си му е редът - “ей, селяни, може ли такива работи, с много такива ще се срещнеш мамеее …” обаче сърце юнашко не изтрая и в последния момент свърнах към тях, наведох се, вдигнах хартията, подадох я на жената и й казах: “Извинете, изпуснахте си нещо …” Тя побърза да го вземе, а мъжът смотолеви: “А, да, изпуснахме си го, благодаря!”
Та си викам: “Бре да му се не види, тарикати с тарикатите им. Деница, че е на 1,9м почти, си взима боклучетата от земята и отива и си хвърля в кофата, а тия лонгури се правят на голям камък и си хвърлят боклуците по централните улици” Селяния, бе, селяния. Като казвам това, нямам за цел да обиждам хората от село, а имам предвид тоя гаден селски манталитет, дето е завладял хората. Кво толкова ще ти стане да си подържиш смачканата фактура, като не ти трябва? Ми отдели си я някъде назад в папката и тогава я хвърли. Еееееееейййй … За пореден път се убедих и в нещо друго - ” с мед се хващат повече мухи”. Първо мислех да ида и да им дръпна едно конско, но, подозирам, че бих отнесла некоя псувня, от която щеше да ми кипне кръвта, а хлапето не ми дава да се карам, та реших со кротце и со благо, и со малко кютек да ги накарам да се замислят.

Днес следобед, докато гледах как Деничето се е заровило до ушите в пясъчника на двора вкъщи и как мнооого осторожно си сипва пясък върху дънките, чорапчетата и маратонките, стараейки се да влезе и вътре, станах свидетел на мила картинка. Точно зад нашата къща преди 15-на години май, може и по-малко, изградиха една кооперация. Ейййй, тия майстори от мерак в 7 сутринта идваха на работа. Полудявах! Но, както и да е, това няма общо с разказа. Та, седя си аз на пейката, гледам Мишанкото как се е овъртолил като прасе в теменужки и дочувам - кола спира. Не ме интересува, но след малко се появява чудно хубава девойка - тип миньонче, с черна коса катран до кръста, стегната фигура и малко дупЕ. Явно е звъннала на звънеца, щото от първия етаж по средата се появява младеж, тип - анцуг с обувки и кичета. Казват си нещо и той се прибира. Сега, не очаквайте да чуя какво са си казали - все пак са на 20 м от мене, но по действията им разбрах, че девойката явно е гадже или съпруга, или съседка на младежа и иска от него да си изкара колата. Изкарва си той колата и след малко влиза чудно хубавата девойка с нейната кола, паркира я и слиза. Идва младежът с неговата кола, излиза, заключва я, тръгва към нея, изплюва се, прегръща я през раменете (аха, близка ще да му е) и тръгват двамата към входа. В този момент девойката удря спирачки, обръща се, дава две крачки назад и с фино, отработено движение и много финес си изплюва дъвката на 2,50м. разстояние.

Днес, от случайно чуто предаване по Дарик радио, разбрах, че да искаш да си останеш вкъщи и да отглеждаш децата си, е голямо престъпление. Едва ли не. Водещата, с зле прикрито презрение, казваше на въпросния баща, чиято съпруга е решила да остане вкъщи и да отглежда децата им (3 на брой), е неква … знам ли и аз, глупачка, как можело тя да реши такова нещо … Извинявам се, че не мога точно да предам разговора, но аз дуднех с възмущение през цялото време, докато тя, видите ли, изградила кариера, осъждаше решението на тези двама човека. Кво щяла да прави после, как щяла да гради кариера и дърибус-бърибус, дърибус-бърибус. В нейна подкрепа стоеше небезисвестния Тишо, когото знаем от Биг брадър и с това, че е мъж на Венетка. Той пък излезе с довода - “кво шъ прайш след 15 години, кгоато се влюбиш с късопола девеойка и решиш да се разведеш с жена ти?” ‘Начиииииииии … направо освирепях от тая чутовна наглост и глупост. Какво лошо има в това да искаш да отгледаш децата си и да им дадеш цялото внимание, което озаслужават? Какво лошо има в това да искаш ти да им готвиш, вместо да взимаш буламачи от улицата, като бързоправещите се манджи, че пак им забравих името … ейййй … лошо нещо е тва забравянето … Кво лошо има, питам аз, да си играеш с тях, да ги възпитаваш, а не да оставиш възпитанието на кой знае колко добре обучени, възпитани и мотивирани педагози, които незнайно защо стават педофили. Извинявам се тук на педагозите. Знам, че не всички са такива, но информацията за издирвани педагози -педофили, ни залива всеки ден. Даже в подкрепа на тях, ще кажа, че съм учила и педагогика. Разбира се, няма да си затворя децата в клетка, но, толкова ли е лошо да ги пуснеш навън с утвърдени навици, самочувствие, увереност? Сетих се веднага за разказа на Графа как неговата майка е останала вкъщи да гледа децата си, че и други деца е “отгледала”, така да се каже. Сещам се, че в Германия преди време (не знам сега как е) майките работеха на 4 часа, за да бъдат по-дълго време с децата си или може би не са работили. Това го знам, защото родителите ми имаха прителско семейство германци и си ходеха на гости постоянно. Та не е само безпочвен пример. Сетих се , също така, как, когато казах на моята шефка англичанка, че съм бременна, как тя ме попита: “Ще се връщаш ли на работа, след като излезнеш в майчинство?” Демек, има такава практика, явно в Англия, майките да не се връщат на работа, а да си гледат децата. Та само ние в България ли толкова се измагерчихме, че считаме майчинството за гадна, кофти и неблагодарна работа? Даже повечето хора не я считат за работа, а само който не е гледал дете поне една седмица (даже и тва е дълъг период), само той не знае колко тежка и отговорна работа е. Какво толкова сме се вторачили в тая кариера? И, като натрупаме пари - кво? Ще ни разсмиват, ще ни гушкат, ще ни галят, ще ни цункат, ще ни умиляват и в същото време ядосват, ще очакват на нас да направим най-доброто за тях, ще ни гледат с мили и усмихнати очички? ‘Ного се ядосах. Едно на тая гугутка, водещата, едно на тоя бастун, Тишо. Той и неговото семейство ли да ми е примерът за клетка в обществото и светло безоблачно бъдеще? А, иначе, човекът хубаво му отговори на въпроса, като каза, че, когато той и жена му са решили да се женят, това е било решение за цял живот. Доста ще кажат - “ама, то, всеки с тая мисъл се жени”. Абе, не е точно така. Всеки си има едно на ум, за тва са и тия предбрачни и задбрачни договори, за тва са тия разводи. Ама, ме доядя, че хората бързаме да съдим за другите по собствените си стандарти. Казвам “ние”, за да не изпадна в ситуация да осъждам Тишо и водещата гугутка. Ако на Тишо стандарта му е след 15 години да зареже жена си за по-млада късопола, това не означава, че на всеки мъж е такъв стандартът. Ако Тишо, когато се е женил и казвал “Да!”, е мислил, че след време, ако срещне по-хубава, млада и известна, ровеща се в живота на хората, жена, ще зареже настоящата, това не означава, че всеки мъж има това мислене. Ако пък гугутката-водеща си мисли, че е много по-вълнуващо да седи пред микрофона и да осъжда хората за начина им на живот, който са избрали, вместо да отгледа поне едно дете или айде, котка, че и те бая грижи искат, много се лъже. Нашето общество е абсолютно егоистично общество. Загубило е всякаква мярка за стойност на човешкия живот, затова нещо толкова красиво и отговорно, като отглеждането на собствените си деца, буди смях и презрение. А това е жалко. И тъжно.

Днес покрай един репортаж за тютюна се сетих, че ми се иска да препрочета “Тютюн”. Страшна книга. Много, много хубава. Както и “Под игото”. Не разбирам какво толкова й плюят на “Под игото”. Скучна била. Как ще е скучна?!?!!!!!! На мене ми беше страшно интересна още в училище. Ква е тая младеж, дето й е скучна … Също така четирилогията на Талев “Железния светилник” и останалите. Ейййй, тия книги ги изядам от раз. На изуст ги знам. Тва се сещам и тъй като също с манджорето само на мисъл го карам, добре поне, че ги знам тия книжки, та си ги прехвърлям наум 

Така и така съм почнала да готвя (мислено, щото така по-лесно се поддържа фигура :-р), да взема да споделя набързичко две нещица, които са … мед, мед, мед … Първо по-лесното - пак са принцеси, ама с филе и кашкавал Щото кво му трябва на човек? - пълен тумбак и меко легълце … Лелееее, не бях такъв чревеугодник, пък кво станах … Та да се върна на принцесите - първото и най-важно правило при правенето на принцеси е да си пуснеш парти-грила предварително да загрява, за да не чакаш после излишно и да потропваш неврно с краче тип “аре, деееееее, до кога шъ въ чакааааам”, след това режеш си два филийчока примерно, нарязваш си филе ( или ако си имаш готово нарязано) да покрие филията (така де, няма да си играем на дребно) и отгоре се слага тънко нарязаният кашкавал. Тънко-тънко, един милиметър и се слагат да се пекат в парти-грилчето, а не като мене да ги чакам да станат, без да ги слагам вътре. Тарикатлък голем, ей, шъ ми изяде ушите некой ден. След малко, принцесите са готови, след като се зачерви кашкавалчето или след като позагори, кой както го обича. Прекрасна закуска, обед и вечеря са

Другото нещо, което искам да подхвърля ей така в пространството, са палачинки с малко по-различна плънкаааа. Тук за цел не е да описвам как се правят палачинки, а да наблегна на плънката, щото тя е малко по-важна. И тъй. Прави се сос бешамел. Ситно се нарязват краставички, морковчета, които е хубаво леко да се позадушат, за да поомекнат, саламче - може беконче, кренвиршче, лион-ка на Кен, щото другите са мижи да те лажи или каквото ви месце сака душицата, може малко грахче. Смеската от нарязаните неща се слага в соса бешамел и се разбърква хубаво плюс сол и черен пипер. И така. Взима се една готова вече палачинка и се слага на чиния, за да се сложи малко от плънката, да кажем 1-2 с.л. и се увива, така, че да не се излива плънката. Това упражнение се повтаря, докато свършат всички палачинки, а след това идва ред за наказателната рота да се види какво не му е хубавото на тия палачинки. И така, докато не свършат. Просто става едно блаженство за небцето, стомаха и всички известни чувства на човечеството.

Страшно ми се ядат зелеви сърми! Направо … страшна работа … и то тия, дето правех …веднъж, ама станаха чудо ли бе да ги опишеш, така станаха и от тогава няма зелеви сърми, дето така да са ме грабнали. Ей така ги направих - да кажем една средна зелка-лелка и се начукват листата, по-скоро тия работи - твърдите по тях (извинявам се, бягат ми думите напоследък и забравям наименованията), за да могат да се сварят по-лесно. Предварително е направена плънката от половинка кайма, 4-5 кафени чаши ориз, нарязан наситно кромид, черен пипер, сол, къри, соев сос, дом.сос. Абе, плънка, та дрънка. “Сичко требе да си е, както си требе! И така, плънката се вари, докато ти си блъскаш с чукчЕто по листата. Тъй като мъничките сърмички са по-вкусни и лесни за преглъщане, е хубаво големите листа да се нарежат на по-малки или както вече е на вкус. Некой може да обича тукмаци. Та на дъното на тенджерата се слагат горните листа от зелката и върху нея започват да се редят малките сърмета. След като е готов първият ред, идва изненадата на вечерта - вторият ред не е от сърмички, а от вкусни пилешки пържоли от филе плюс некво пушено месце. Следващият ред пак е от сърмички, по-следващият - пак от месцата, и така, до горе на тенджерата. Заливат се с вода, слага се една чиния да не вземат да плуват и се чака да се сварят. Стават акъловземаеми.

Ако си в свинско настроение, първо отиваш в най-близкия магазин за Елитни дрехи Втора употреба, където пръскаш минимално количество пари за максимално количество сравнително качествени дрехи - къде потребни, къде - не и си излизаш. Ако това не помогне, значи голямо прасе те е налегнало. Тогава продължаваш със стъпка No.2 - правиш си бисквитена торта. Не, не, хич не се притеснявайте, че ще трябва да варите тепърва кремовеее, мемовеее, хич даже не си го и помисляйте! В магазинчето има едни кремчета на др. Йоткер. Има ягода и шоколадов, може да има и други, но тъй като аз съм заклет фен на шоколада (дори в най-гадните ми дни, когато ми се повдигаше от него - пак не го щадях), си взимам 2 пакетчета от др Йоткер шоколад, 3 пакета обикновени бисквити (ама от най-обикновените) и един литър прясно мляко. Сега, чувствам се длъжна да поясня, че има два вида обикновени бисквите - едни в червени пакети и едни в сини. Има разлика във формата им и май и са с една-две бройки разлика, ама нейсе, все става вкусно. И такааааа - “изгонвате” чавето с татко му в отсрещната детска градина под предлог, че ще си почивате и почвате да “злодействате”. То на пакетчето на крема е описано как се приготвя, но да спомена и аз - сипва се 300гр от студеното прясно мляко в съда, в който ще го миксирате, сипвате едното пакетче крем и почвате да миксирате с миксера или този другия уред, че му забравих името, дето пасира - пасатора. Пише, че става за 3 минути, ама при мене става и за 1 :)  Казвам тези пропорции, защото ми е малък съдът, но, ако вашият е по-голям, може и удвоеното количество - 6оогр студено прясно мляко и 2-те пакетчета кремец. Става разкошно! Сега, пак да поясня, че не за друго “гоните” чавето с татко му, а, за да не ви подяжда откъм кремечето. Вие си направете сметка за колко чудно вкусен крем иде реч. И така, след като кремът е готов (две минути, както се разбрахме), се почва голямото мацане. В една голяма кръгла чиния, тортена, ако може, се реди първият ред - аз слагам 3х3 бисквити и отгоре смело и безотговорно слагам доволно количество крем. И се изживявам като един Леонардо, като един Микеланджело, като един Пикасо, ако щеш, макар че той малко грозно рисува, ама толкова може човекът. След това се реди втория ред, пааааааак обилно от шоколадеца, акто гледате да не го опитвате чак толкова много, все пак трябва да остане и за торатата. Идва ред на третия ред и пак обилно с шоколад, като вече и отстрани се маже. Не мой остана ненамазано място!!!!! И после бързо в хладилника! Хич не си и помисляйте да изкарате прането от хладилника и да го проскате. Първо тортата в хладилника! Те тава е! След известно време, като стегне кремчето, вадите тортата и ма’ате здраво и на воля!

Да ви е вкусно!

Много мразя, когато някой не си признае, че бърка някъде, а си завре главата у дирека и рита, че се и опитва да хапе. И, когато се опитваш да му я извадиш оттам, щото си милостив и добър, ти казват, че грешиш и не знаеш как става тая работа, заради една-единствена причина - “много си малък” или “шъ те видъ тебе”, “не мо’ем сме ‘сички съвършени като тебе” и дрън-дрън шикалки. И тва се предполага, че са интелегентни, умни и разумни хора. И тъй като мразя квалификацията “бесен съм”, щото не ми харесва идеята, да съм обладана от бесове, затова ще споделя, че се чувствам като разярен носорог в атака, дете му се иска да изрине плочките с рога. Толкова съм ядосана. Не може аз да хвърлям сили, енергия, усилия, нерви и всичко квото се сетиш, за да възпитам един добър човек, нелигав, в същото време да кипи от енергия, да прелива от щастие, да … абе, кво обяснявам, всички искаме дъ бест фор ауър чилдрен и да ми дойде некъв да не казвам к’ъв пикльо, дет не се вижда от земята, да почне да ми се гевези, не, гевези е сладка дума, да ми се лигундри, тръшка и вика, докато не стане на неговото, да се толерира това поведение с тъпото извинение “ама, той е малък, не разбира, сега му е такъв периодът” и като му кипне вече на човек и направи забележка, да му кажат - “аре, бегай, не си прав” Аааааааааааа! Не така! Аре, екскюз ме, ама не така, и то на моето дете! Аз нема да се мора да изграждам добро дете, да дойде лигнята, щото, видете ли,  срамежлив бил (егати срамежливостта, що не е толкова срамежлив, като се дере и пищи и се хвърля по земята или в магазините като заклано прасе)та … няма мойто хлапе да почне да го копира, пък, като си идело лигнето, мойто щяло да го забрави. Аре, не на мене тия. После аз съм лошата, че се карам на детето дане се налага. Аре, ако обичаш, леко у лево, да не фанем те сритаме, както си требе. Добричък бил. Кое му е доброто, бре, душо, че не разбрах - нещо не се сещам - добър е, че млъква да пищи, щом получи, каквото иска ли? Аха … криво разбрано добро … Както и да е … когато имам две деца, дай Боже, тогава ще видя точно толкова трудно ли е, колкото ми го описват или просто някой е изтървал края някъде и е забравил да го хване. Не казвам, че е лесно. Но трябва да има някакъв контрол. Не говоря за бой. В никакъв случай. Макар че едно шамарче по дупето в крайно критична ситуация няма да е излишно, стига да е на място и не особено тежко. Но детето трябва да знае докъде може да му се простират глезотийките. Щото иначе си те пуска по пързалката с ангелски усмивчици “виж мъ колко съм добричък, виновен съм”, за да ти играе на чувствата и си прави квото си иска. Абе … кофти работа са тва колективните празници. Я ги мразим от, има-нема, 8-9 години. То и други неща мразим, ама ся за тва ми се пише … до толкова ме е яд, че чак ми се прирева. Това е вторият случай, в който от яд и нерви за 2,5г насам ми се реве. Ама, айде да не ставам цинична, че … ще ми се смеят професионалистите

Извод от целата работа  -  Много баби, хилаво (лигаво) бебе!