Задължение ми е да се притеснявам, ПРАВО ми е да се оплача. Да си поплача и отсреща да срещна мил поглед и затворена уста, а не дълбоки философо-психологически анализи тип Фройд или съвременна психология. Омръзна ми, когато реша да се оплача веднъж на безкрайно дълго време, да чуя, че „много съм се притеснявала, глупости било тва, щяла съм да видя по-нататъка, айде сега пък и ти, много го мислиш …“ и всички подобни неща, които хората си мислят, че, като ги кажат, ще успокоят и вдигнат падналия. Да, ама не. Имам новина – това не вдига духа, събаря го още повече или в по-лошия случай – затваря го, а в най-лошия може и да го убие (душевно или духовно, кой както си избере). Ако някой е решил да ти се оплаче, не излизай с голямата наказалка „аз казах ли ти“ и строгия поглед, а просто си затоври устата, ако в момента не се сещаш да кажеш нещо мило и подкрепящо и просто прегърни. Без коментар. Ако не можеш да бъдеш „спомагателна ръка и съчувствително сърце“, по-добре си трай.

За съжаление, нямам лукса да имам майка ми под ръка в случая, която да ме изслуша само както тя си можеше и да ме подкрепи само както тя го правеше. Без тъпи въпроси, без наставления, без натяквания, с много усмивка и хумор, щеше да ме изслуша и така. За това, просто си трай, ако си избран да чуеш нещо оплаквателно и съчувствай.

Боже, Боже … кви глупости пиша … за кво съм седнала да се кахъря, когато има хора, които дават мажоретки под съд …
Айде, сполай ви и останете си със здраве 🙂