… е въпросът, който винаги ме е изумявал, като бях малка. Както и сега, де. Помня, че моите другарчета от градината и малко след това от училище или просто от махалата искаха да са кой лекарка, кой учител, кой инженер, кой не знам кво, кой милиционер… А аз не знаех какво искам да бъда и си мълчах и се чудех и се маех защо не знам какво искам да бъда и най-вече защо не искам да бъда тия неща. След години, като поотраснах малко все още не знаех какво искам да стана. Помня само, че накарах с едно изречение да хвърля майкa ми в луд смях. Бях в трети клас, тренирах като ненормална от сутрин до вечер (както и моите съотборници, де), имах някакви успехи и една вечер, връщайки се в 21.30 от всекидневния цикъл тренировка-училище-тренировка-занималня, явно нещо съм била във възторжено настроение, защото казах гордо и уверено: “Аз ще градя кариера в плуването!” Хау! И майка падна възнак от смях. После, като се освести, отиде и ме “наколади” на татко какво съм казала и те двамата дружно се смяха на мой гръб. Аз кариера в плуването не развих кой знае колко
Само до 8-ми клас. После си мислех, че мога да бъда преводач. Ама, нейсе, не станАх. После започнах работа в един магазин, после в една банка, след това в друга банка, докато най-накрая ми просветна какво искам да бъда – “книжен плъх” … Искам да бъда администратор. Т.е. да работя в администрацията на дадена фирма. И станах
Това беше най-хубавата ми работа (тук не включвам майчинството), която съм работила с най-голямо желание и настроение. Ровех се из документи, правех отчети, друг вид отчети, проверявах, кореспондирах с министерства и аганции, с незнам си кви служби и други още институции и т.н., и т.н., и т.н. Ама тва го разбрах, като станах на 30. Отде да знам като съм била на 5,10,15, че това ще е най-вълнуващата професия за мене? Та ми се струва малко тъп въпросът “Какъв искаш да станеш, като пораснеш?” То, хлапето, милото, не знае какво означава, тръгнало да става полицай или вълшебница и що вълшебница? Щото на майка му косата не й харесвала и искала да я промени
А може би днешните хлапета са по-развити от преди 25-30 години? Или аз съм била по-… така … нали
Какъв искам да стана, като порастна …
юни 4, 2008





юни 04, 2008 @ 06:26:06
Аз пък исках да стана наемен убиец! Много страшно звучи на хората и избягвам да им го споделям (твърдя, че съм искала да стана журналист, така си оправдавам висшОто)… Още не съм се отказала от мечтата си…
юни 04, 2008 @ 08:39:50
Аз исках да стана библиотекарка. Слагах си една табуретка пред нашта библиотека в стаята, гледах си книжките и си представях, че работя там.
После станах рехабилитатор, учих и биология. Работих какво ли не и аз. Сега мечтая да стана писателка.
Голямото ми дете мечтае да стане археолог, а се занимава с математика и програмиране.
Никога не е късно да си смениш мечтата обаче.
юни 04, 2008 @ 09:04:06
сега май съм доволна от настоящото статукво – изживявам се като издател на собствена медия, и май ми харесва как се развиват нещата… ако и да нямам време напоследък да се грижа за виртуалното чадо.
юни 04, 2008 @ 14:16:29
еййй, Дид, припомни ми една моя мечта. Наистина ми се иска някой ден да се сбъдне – да си имам собствена книжарничка и да работя в нея. Може и да живея отгоре, но не е задължително. Чак ме болеше по едно време, толкова много я исках тази книжарничка … докато се занимавах с мръсните пари в банката …
юни 04, 2008 @ 16:26:44
И аз исках да ставам библиотекарка. Ходех много често в библиотеката и честно си казвам завиждах на жената, която работеше там. Завиждах й защото можеше да чете цял ден, която книга си иска. И в библиотеките е едно хубаво – тихо, чисто и подредено. Така си мислих когато бях 7,8 клас. Аз и сега не знам каква искам да стана. По професия съм учител по математика и информатика, но не съм работила и един ден. ЗАнимавам се с търговия на обувки, ама взе нещо да ми писва. Чувствам се не на мястото си понякога. Nilli , завиждам ти!
юни 05, 2008 @ 15:39:06
Добре дошли в клуба!
http://arhiv.wordpress.com/2007/11/09/две-усмихнати-възрастни-дами-особняч/
Нийли, ако си сбъдна мечтата веднага ще ти се обадя, даже отстъпка ще ти направя!
юни 05, 2008 @ 15:59:55
Хора, хораааа, това с прекрасните книжарнички се оказа наивна мечта. Ние с моя приятелка си направихме заветната книжарничка преди няколко години. По-точно тя я направи, аз я допълних, като предлагах там компютърни услуги. Заедно сключвахме застраховките, плащахме СОТ-а, заедно се вълнувахме, радвахме и ядосвахме. Беше точно кварталната книжарничка от всички мечти. И познайте… от миналия месец вече я няма. Аз лично се наложи да се изнеса по-рано – преди една година. Но защо я няма? Познайте! За да бъде такава, каквато я искахме, трябваше да работи на пълна загуба. Освен това зареждането и всичко останало съвсем не беше песен, каквато си я представяхме. Сега от нея остана ето това – http://azbukar4e.wordpress.com/ – този блог е почти измислен (аз го създадох), за да послужи за целите на едни деца да си напишат курсовата работа.
юни 05, 2008 @ 16:38:59
аааааааа, Дид … ти просто ми разстреля мечтата от упор … Аз си знаех, че е невъзможно, ама … все си представях малка къщичка на два етажа, отдолку е книжарчето, отгоре – живеем. Има книги всякакви, влизат хора и четат вътре, има какао или топъл шоколад, навън е зима, а вътре топло и уютно и аз повдигам очила на челото и се опитвам да намеря поисканата книга. Сега как ще предлагам какао на клиентите?
юни 05, 2008 @ 18:10:27
И аз знам, че тази мечта е утопична, но все пак беше приятно да помечтаем малко на глас.
юни 05, 2008 @ 19:09:02
Ей, Деничеро, ма на нас с Яна мечтата ни е точно същата
Надникни в линка
Даже ходих на разни събирания на камарата на занаятчиите, но се оказа, че търговците и книгоиздателите, че и книгоразпространителите са занаятчии, но не и собствениците на книжарница. Как да е, дадоха ни едни книжки и визитки, с Яна си четем и мислим и мечтаем и предимно мечтаем
Обаче защо не – някой ден, когато оженим Божидар, че и мойта челяд, няма да си имаме друга работа и дори и на загуба нямам нищо против да си отворя книжарничката с котките и дървената стълба и всичко
юни 05, 2008 @ 19:11:17
Да … възможно е, когато оженим чаветата да се получи нещо такова, ама защо не сегаааааа????????
юни 05, 2008 @ 22:23:48
Не може сега!! Браво Светлина, ти върна оптимизма в мен! Не трябва да се отказваме от мечтите си – може и с бастун да работим в нашата книжарничка, недовиждащи, но много знаещи. Тогава няма да имаме нужда от печалба(защото пенсията ще покрива всички нужди) и ще работим за собствено удоволствие, и като един нов Паисий ще просвещаваме пра-пра-правнуците.
юни 05, 2008 @ 22:52:06
Ще видите вие! Хората пак ще четът много и ще си купуват много книги… Ще си я имам книжарничката… макар и само на сън…
юни 05, 2008 @ 23:52:00
Момичета, не исках да ви попарвам мечтите! Ама това е реалността. В която аз не живея
Последното го казвам, защото мои близки хора често ме укоряват, че не живея в реалността. Ама какво е реалността? Някой може ли да ми каже! Може би да си нямаш книжарница? Да си нямаш мечти?
Това за двете усмихнати възрастни дами особнячки е страшно хубаво! Предпочитам реалността ми да се състои в четене на нещо такова, дори то да не може да се случи. Наистина предпочитам! Пък и никой не знае дали няма да се случи
юни 06, 2008 @ 00:00:17
Кой може да каже какво е реалност? И защо реалността за едни да е реалност за други? Ако за тебе продаването на домати носи успех, значи ли, че и за мене ще носи? Хич да не им се връзваш на тези-подозирам-кои-личности ти говорят така. Даже може и да им кажеш да си барат ушите – твоята реалност е твоята душевсност, твоят комфорт, твоят мир и спокойствие и никой нема право да те измъква от там. Я питай Роман Абрамович ква е неговата реалност – едва ли е да се реди на опашка за олио в 3 сутринта с купони и в 5 да го замести майка му или едва ли си пести от шоколада, за да може да купи памперси на детето си или едва ли си прави сметка, че с две деца ще му е трудно, щото той си има пет. Та, съвсем не исках да се заяждам с баце ти Роман, ама, недейте така, бе, хора, всеки си живее в неговия свят и така успява да издрапа до края на живота си. Не можеш да ме накараш да копам картофи, щото, видете ли, от работата щели да ми станат златни ръцете
И по друг начин могат да ми позлатнеят (нямам предвид да си сложа пръстени :-р ) Та, дотук с примерите, мисля, че бях разбрана 
Колкото до двете-дами-особнячки, да, и на мене ми хареса. Колко хора можеш да срещнеш в твоя свят с подобни на твоите мечти … Аз, разбира се, обещавам да не слагам бром в какаото на тези, които не харесвам. Бих им казала да напишат 100 пъти в мое присъствие: “Аз ще стана слънчев човек!”
юни 06, 2008 @ 00:07:10
Аз ще стана слънчев човек!
юни 06, 2008 @ 00:08:41
ти пък що?????????
юни 06, 2008 @ 00:25:21
Щото нещо ми е чоглаво в момента и като мантра си повтарям
Аз ще стана слънчев човек!
Аз ще стана слънчев човек!
юни 06, 2008 @ 00:27:08
аххххаааааааа … тогва смени времето: “Аз съм слънчев човек и хич не ми е чоглаво
юни 06, 2008 @ 09:08:42
Точно това, Деничеро, ми е било най-голямата дилема дълго време – в моя свят ли да живея или в техния. Защото така сме свързани и такива са ни разбиранията, че някой трябва да направи компромис.
ное 13, 2009 @ 19:35:01
Здравейте,
аз също имам подобна мечта – и на всичкото отгоре се опитвам да я осъществя…Наскоро отворихме врати – ние сме малка и независима книжарничка, в която слушаме лек джаз, пием ароматно кафе и чай, имаме си удобни кресла за четене, обичаме ръчно правените аксесоари и затова работим с няколко талантливи приятели, които шият прекрасни калъфи за книги, леят свещички и окрасяват стените ни
Идеята ни е не само да продаваме книги, а да създаваме атмосфера, която предразполага към творчество, четене, уют…
И въпреки това ни е много трудно…осъществяването на тази мечта заплащам всеки ден. Боря се всеки ден, правя всичко възможно … Дори сега открихме онлайн магазин http://www.knijarnichka.com/catalog-knigi
Ще ми се да кажа, че не е невъзможно…постижимо е и е прекрасно… и хората го оценяват. И ние самите които работим тук усещаме колко прекрасно занимание е това, колко ценен бизнес е това… Всеки ден изграждаме нещо малко по-малко и се радваме да го правим, въпреки високата цена.
Не се отказвайте, следвайте мечтите си… и заповядайте при нас на чаша топъл чай!
Янина
ное 14, 2009 @ 00:36:47
Ах, че красиво и уютно … Настръхнах, докато Ви четях, Янина! Страхотно е! Дерзайте! Искрено Ви пожелавам на Вас и хората около Вас да успеете! Ех, че красивоооо …