Вчера и днес се нагледах и наслушах на гледане на деца от баби и дядовци и хич, ама хич не съм доволна. Не, че са ме питали, де. Ама аз да си кажа. Два дена гледам как един дядо си държи внучето с ватиран анцуг в почти 30-градусова жега и отдолу с боди на плейграунда на най-големия пек. А то, хайвана, си тичка нагоре-надолу и не се и сеща да каже, а иначе дядото се пуснал по потник и косми и си прави мохабед. Гледам днеска пак същата работа, а на площадката пек ви казвам, та дърво и камък се пукат. И, тъй като Деница страшно ме беше изнервила, виеше ми се свят и едвам гледах, не можах да си сдържа езика зад зъбите и викам на дядото (ама аз го познавам, де, да не си помислите нещо): “Не му ли е топло?” ( дядото по потник и къси гащи, а чавето по същия ватиран анцуг) и той отговаря: “Не, де да знам … той няма и кръв да се стопли”, а хлапето е като моторетка, не се спира въобще. Млъкнах си аз, щото едвам гледах. После седнах на сянка, щото преди това, видите ли, две девойки по на 12-13 год седнали на сянката и се разприказвали сладко-сладко и нема място за друг, Пък сянката единствена … Наежих се по едно време и ги поразбутах малко. Дойдоха и другите бабиииии … и стана тя, каквато стана. Като се почнаха едни приказки как им пречели децата да си сготвят ьедьенето (а децата на възрастта на ДЕнИ4ЕтО), пък как вървели след тях да не им чупят китките, пък как сложили ключове на всичките си шкафчета и врати, лельо Фроске, ейййййййййй … полудех. Ама си трая, мене нали не ме включват в разговора … И си мисля – добре, де, ми вашите деца кой ги е гледал тогава, по същия начин ли са роптаели … аааа, забравих – и те като мене оттучват от памперс, та на гърне. Бреййй … страшна работа са тва мръънкащи баби. Те не знаят да се хвалят ли, да роптаят ли, да се радват ли на внучетата си или да каканижат само. Ми тия душици са на няма и две години, нищо не разбират, т.е. разбират, но не с темповете, които им се иска да бабоците. Днес пък в един магазин, докато аз разглеждам разни дрехи, а Деничето се лензи до мене, пързаля се и се подхлъзва, дупи се и аха-аха да падне, взе, че паднааааа … и си удари бузката, така, че тя чак посиня. Разбира се, това се получи след 10-минутно чекнене и откачане на моето чене от призивите: “Изправи се, маме, изправи се!” и отчаяните опити да я “сплаша” с “ще се удариш”, нещо, което изобщо не стигна до дебелото й главе. Е, ми, падна, разрева се, ама як рев …в този момент в магазина влизат баба и внуче и хлапето веднага почна да пита що плаче детето(моето, нали). А бабата даде най-изчерпателният умен отговор, който съм чувала някога: “Еми, излага се … излага се” А, бе, тия хора в кой свят живеят? Какво имат на мястото на сърцето? Откога плачът, и то на дете е излагация? Толкова ли не те трогва плач на очевадно малко дете и гушналата го майка, която го успокоява? Странно племе са тва бабите и дедовците, които гледат на децата като на 50-годишни хора … Разбира се, трябва да спомена и за другото племе баби и дедовци, които перфектно разбират внуците си и те ги обожават, хващайки им главите и дърпайки ги надолу към тях, за да ги дарят с безценна целувка Хвала на таквиз баби и дедовци! Моите родители са такива, свекър ми е такъв, жена му … познавам и други. Но най-хубавото от всичко е, че ги има Да са ни живи и здрави да ги радваме с щури и диви внуци, пък от другото племе да си барат ушите.