Content

Днес реших да купя на най-малкия дзвер от нашата фамилия нещо лично негово си Речено-сторено. Облякох дивачето и полека-лека се отправихме съм крайната цел. Взехме храната преди това, поопекохме се на слънце, докато стигнем до един банкомат, там вече моите крачета не издържаха и викнахме такси. Купихме най-сладурския комплект за изписване на бебоци После последва обещаната игра за Деничето. Отпред пред магазина има пластмасови пързалки, къщичка с прозорчета и столчета, люлеещи се играчки. Аз взех едното столче и настървено отхапах от кроасана, докато Деница с блеснал поглед първо пипна всяка играчка от вълнение и после като се започна едно пързаляне, едно отваряне и затваряне на прозорчетата, минимун 1362 пъти извърши проветряващото упраженение, още толкова пъти се пусна по пързалката, опита да поязди люлеещо се конче, после другото животно, което се люлее и пак на прозорчетата Аз проведох два разговора, гледайки я усмихнато и най-накрая таксито ни дойде. Днес вярата в такситата ми се върна. На отиване към магазина звъннах на две компании, ама, ядец! – немали коли. Викам си – друг път немата, не ви се кара мааааалко по-кратичък курс, ама, айде, от мене да мине, нали съм седнала на пейка, а не стоя права, прощавам. Третата компания ми обещаха кола след три минути и почти си спазиха обещанието. И музиката не беше силна и караше сравнително спокойно и гледаше да уцели възможно най-малко дупки, а Деничето, като видя, че седържа за дръжката над вратата, реши, че и тя трябва да се държи и започна да прави неистови опити да се хване, ама … къси му ръчетата на малкото Дениче На връщане пак се обадих на третата компания и там същата диспечерка с басов глас ми каза: „След пет минути, мацко“, от което аз се разтопих Значи и гласът ми е толкова секси, колкото изглеждам, си помислих аз и загладих мустак Но, чудо на чудесата, колата дойде след 3 минути. Деница реши, че трябва още да се пързаля, като й казах, че тръгваме и с трепет от вълнение едвам се спусна, поиска да затвори и отвори пак прозорчетата, но напомнянето, че ще се возим на кола й охлади ентусиазма и хукна към таксито. Вътре, шофьора изглеждаше на току-що слезнал от кораба пират. Як, почернял, с татуировка на ръката, с потник, як, ама, як ви казвам, досущ като як. Музиката не беше предпочитания от мене стил, но за пет минути все щях да изтрая. Поне не беше високо, но достатъчно високо, за да мога да я разбера Чалга, беее, пак тая пуста чалга, ама лютата … И на един светофар той ми посочи един пред нас как е спрял на секиме, щото не знае къде ще ходи. Аз затова си признах чистосърдечно, че не сядам зад волана, щото ме е страх и какво съгласие срещнах само … той не давал на жена си да кара сама. Ако той бъдел в колата, може, ако го няма – не може. И заформихме дискусия как никой не спазва закона, как всеки кара едно към гьотере, как в чужбина спират и си траят дори пред неправилно пресичащи пешеходци, без да дюдюкат и подсвирват, да не говорим за устните изказвания, и то, защото глобите са им възсолени. А тук? Тук … мамата си трака ( упс! ) И така, разпален човечецът, който беше минимун 130 кила, на едно кръгово изведнъж се развика за един, който беше спрял баш по средата на кръстовището – „ей, като излезна ити ударя един юмрук в очилата“, от което Деница се прилепи плътно до мене, а аз застинах, почти не дишайки. Но се размина и кроткият разговор продължи Мил човечец беше. Даже накрая предложи на Деничето да остане да я бил разкарвал. Аз се усмихнах, но отвътре се наежих и бързо си докопах детето, а тя му обясни „нещо си, мама“, ръкомахайки с ръчички. Доволно се прибрахме в жегата, доволно се приспахме, аз още по-доволно намерих нещо, което търсех от безброй време и сега още по-доволно ще полегна пак до чавето.

City of Blinding Lights

обичам Боно да ми казва, че изглеждам прекрасно