Срещнах се наскоро с много мой близък човек, който има диабет от дете. И вече 30 години се бори с него и резултатите ставали от зле по-зле от изследванията и този човек знае, че по някое време ще дойде краят. Надявам се да не е скоро, тъй като искам още дълги години да се виждаме и да се смеем, така както и до сега (доста егоистично, но пък истинско), но този човек знае и усеща.
Майка ми беше другият случай, в който виждах как човек знае, че ще си отиде – имаше рак и въпреки двете операции, положението не се подобряваше, а болките не само че не си отиваха, ами ставах по-кошмарни, инжекциите зачестяваха, а ракът така беше стегнал стомаха, че не позволяваше никава храна да влезе навътре и така до края. Тя си отиде с ясната мисъл, че има нас със сестра ми и е горда от това, но това е било откъслечна мисъл. Година и нещо преди да си отиде тя вече знаеше какво я очаква и започна да подрежда нещата, така че, когато си отиде, всичко да е наред за нас. Ние, за съжаление, го осъзнахме много късно, просто защото не можехме да повярваме, че това ще се случи.

Това си мисля тези дни – какво е да знаеш, че си обречен? Да знаеш, че ще си отидеш, и от от гадна болест, а не тихо, кротко и усмихнат в съня си? Как ли живеят такива хора? Колко им е трудно? Успяват ли да си сложата маска на непукиси и да продължат напред? Или всеки ден им става все по-трудно и по-трудно? А какво ще кажат на семейството си? Намират ли опора и утеха в него или срещат само равнодушие и егоизъм от несъзнаване на ситуацията? Къде сме ние приятелите? Как подкрепяме? Качествено или с цел облагодтелстване по някакъв начин? И защо тази песен “Somewhere over the rainbow”, някак си ми дава утехата и спокойствието, че всичко ще бъде наред и че има живот след смъртта? Хубав живот.