Стоя в полумрака с бутилка в ръка

а бисквитата скача в устата.

Отпивам блажено глътка вода,

а бисквитата скача ли, скача.

“Сус, ма, бисквито! Стига подскача!” – тропам по маса с ръка.

“Стига съм се наливала!” – сърцето подсказва – “Сън ще се спи от сега.”

Една последна скача в устата – “За сбогом!” – прошепва ми тя.

Очите напълват се с влага – “Горката! Не знае какво я чака в стомаха.”

И втора последна, и трета … О, ужас, не мога ли пак да се спра – кой вкус ще усети бебока – на бира, на пица или на вода?

Я, намерих още една …

О, Боже, някой да ме спре и по пътя към леглото

с ритников нежен да ме поведе,

че се не трае вече тази лакомия,

дето все нагоре по б(а)ира ( )

напира ли напира бисквитите да изяде

и доволно да погали издутото тумбе.