You are currently browsing the monthly archive for август, 2008.
Гледам, слушам по разни реклами, ми предлагат постоянно подаръци. То хубаво, ама един да беше, два, айде три … айде 5 … добре десет и стискаме ръцете, ама 1380? Кво ще ги правя толкова много? Че на всичкото отгоре и 300 плазми искат да ми дават. Аз едвам намерих място за тв-то на бате Спаси в нашата дядова ръкавичка, че сега и 300 плазми да приютя … Е, нема да я бъде тая! Стигат ми трите подаръка, които имам в тоя живот – бате Спаси, Деничето и суперЛюбо.
Светлина се ежеше нейде из коментарите, че не съм казвала колко трудно било с две деца, пък как едното било събудило другото, пък как другото събудило дядото и так далее, и так далее. Ми не е много трудно, честно казано, ако имаш едно диво, едно кротко (пу пу!) и едно самоотвержено и послушно (понякога) дете. Кое е третото ли? – е, па, бате ви Спаси, как кое … Но пък понякога си е егати лудницата, егати менажерията – играя го ту биберон за единия, ту лошо куче за другия, ту шепнейки крещя, ту закачалка, и то за дивачето … виси на мене като на лиана, бе (пък то 13 кила тежи вече)… как пък не я кръстих, верно, Маугли … ама на … знае ли човек, когато си поиска 100% дивак, то ще му се даде, както се казва в Библията – стъпка стъпкана, стърсена и преливаща … Та тази вечер всичко на куп ми се насъбра … време е за сън, а от известно време аз изпадам в луд потрес по това време, щото Деница ме качва на шейната и ме разнася като прани гащи из цялата къща и за да не я приспивам един час ( тъй като етапът с милото галене, целуване и разглеждане на ръчичките остана безвъзвратно в миналото, щото то е … брррррррр … скачане, хвърляне, блъскане, тропане, а другото – кроткото (пу пу!) спи на 50 сантима от нас … и аз само съскам, карам се, шептя, крещя, по някое време заспя, щото едвам гледам, то, дивото продължава да блъска, събуди ме, аз издивея, щото и малкия проплаква и бам-бам шамарас от василяс по дупЕто на Дени4Ето … и пак отначало 
) вече имам тактика – предупреждавам я да ме слуша много, ама много внимателно, че след като си изпие ‘някуто’ (сока, млякото) да заспива, щото няма да предупреждавам, а направо ще я плескам по дупЕто. Е … имаме си още малко уговорки и кандърми след това, но, общо взето, се кротна. Ама не се издържаше, бе, драги зрители … то няма спирка … цял ден да тича, пак нема да се умори. Тича навън като изоглавена, рови се в пясъка, язди една пръчка като кон, блсъкат се с колички с дядо си, вкъщи се прибираме и почва да обикаля масата, без да й се завие свят … отделно се чекне по мене, както вече споменах и като си легнем, се продължава … аааааааа … та тази вечер малкия реши да се присъедини към нея с ясната цел да ме подлудят. Да, ама аз съм старо куче, не се давам така лесно … преборих се и с двамата наведнъж. Та така … не е лесно, ама е интересно 
След като Шувили постъпи така подло и измисли тази игра, аз си признах в неин коментар, че нямам въображение и не си представям никого от всички, с които кръстосваме шпаги тук. Да, ама Муниконтин, дали за да ми го върне, че веднъж я поставих на щафетата, дали поради други причини, не знам, ме призова отдалече и с протриващи ръце да си кажа и аз какво мисля по темата. Нямам кой знае какво да кажа. Не очаквайте много. Все пак прическата ми се нарича от някои хора „Рошаво гнездо“, та де що вятър е минал през нея е издухал всичко смислено за казване
Аватар ми е моя снимка от миналата година. Бяхме в парка с Деничето, седнахме на земята и братовчед ми ни снима. Аз много се харесАх, както казват по благоевградско и се изтипосах, отрязвайки мъничето. Никнейм. По принцип съм bandzo, ама неизвестно защо за мене господин Уърдпрес реши да не ми приема любимия никнейм и реших, че ще озаглавя блога Дени4еро. Вече е ясно кой е Дени4еро.
Блог и защо блог? Дължа тази чест на един мой много добър приятел – Другаря мил. Той ме запали. И те така. Причините, поради които водя блог. Не’ам идея. Харесва ми да пиша, разтоварвам се емоционално, като пиша простотийки и се забавлявам, а още повече ми харесват познанствата и приятелствата, които осъществих тук. И те така.
Нийли – първият човек (непознат), когото зачетох и ми хареса. Оправно девойче, с кубинки, леко цапнато в устата, но, умеещо да се справя с живота, а и като изчислих, че сме горе-долу набори, ми досимпатичня още повече.
Диана или Панаира на Вира – хареса ми, че е майка и е имала смелостта да покаже снимки на сина си в публичното пространство. А и защо не – той е нейната гордост. Бързо разбрах, че е поет-писател и като такъв вглъбен в себе си човек, но и отворен за другите, намиращ положителното в тях ( особено в мене, което веднага й спечели 6 точки за годината)
Графа – първо помислих, че е некъв младеж, учещ и живеещ в чужбина и затова е толкова компетентен и се изразява по начин, по който думите просто си тежат на място. Полюбопитствах що за човек е и бре, изненада – бил 75-годишен човек в кожата на младеж. Графе, комплименти
Муниконтин – все още нямам визуален образ в съзнанието си, но е безкрайно внимателен и изслушващ човек, владеещ пловдивския диалект 
Всъщност, това не ми е първото впечатление. То беше същото като за Графа – младо гадже, което се крие Ясно е вече що съм си помислила, че е младо гадже – една кръв са с Графа ( не ме бийте)
Вилфорд – така или иначе ме домързя да потърся първите ти коментари при мене, но се сещам за един, с който ме хвалеше и разбира се и ти като Дид спечели 6 точки за годината Но ми хареса начинът ти на изразяване и винаги свалям шапка на хората, които, ако и да не са много по-големи от мене, говорят по начин, с който те скриват в малкия си джоб – интелигентни, начетени, с чувство за хумор, млади.
СветлинА – когато започнах да я чета, беше тъжно дете, ако и да се криеше зад хумора. Всички знаем, че той е най-добрата защита.
Астилар – безкрайно интелигентна и много, много, много чувствителна и наранявана.
Блу и Батпеп – щуро, щуро семейство, а аз обичам такива
Жени – много мило и добро дете, нежно и тъжно. Силно се надявам вече да не е!
Аз май се поулях, галиба …
И тъй като вече всички са писали … а, не, Нийли не е. Айде, мило, когато Бебан Хубанов ти остави свободно време, се чувствай притисната до ъгъла да споделиш първоначалните си въжделения.
Печеля ли чаша бира вече?
На Деничето сме му купили 2-3 комплекта кофички с лопатки – един за пясъчника навън, един за пясъчника вкъщи и един ей така за калабалък да става. Пък и язе съм си мързелив човек – нема ‘секи път, като искам да ида на пясъчника с децата, да минавам през таткооо, та да отварям пясъчника, щото пък той закрит, че котките го мислят за егати големия нужник, па току-виж сме събудили таткоооо, абе, мързелив човек съм си – един комплект в количката, един в пясъчника вкъщи. Днес обаче татко изненада Деничето с нов комплект кофички с лопатки и сурбилюк други джунджурии, които вървят към тях. Разбира се, след като се върнахме от лекарката (суперЛюбо е наддал 400гр за една седмица, ако някой се интересува, а татко невинно попита дали не сме хранели прасе 
) и преследването на гълъби с викове и крясъци, дойде ред да бъдат изпробвани новите играчки, които бидоха разведени из цялата Главна и суркани по нея, белким не остане някой незапознат с положението. Също така се чу рева „Дедюю, ‘лааа“ (дядо, ела) и той биде свлечен да седне в пясъчника да правят кофички, мечовци ( бях купила една кутия за закуски във формата на мечо пух, която беше присвоена от палавите пръстчета и сега в нашата къща се правят мечовци) и т.н. Да, де, ама Деничето иска де що лопатки има в нейните ръчички да са, нищо, че няма 6 ръце примерно. И като захванала лопатката от ръката на татко и като задърпала като дядо вади ряпа и като се разкрещяла „дааааааааайййййййййй“ с нейния гърлен тембър и в същото време чувам татко да казва: „Тва си е мойта лопатка, не ми я пипай“ … ако щете ми вярвайте, драги зрители, само болката ме спаси да не падна от пейката смях. Шейсет и кусур годишен мъж до толкова се вживява в игрите с внучката си, че чак ти е милно да го гледаш и слушаш, а колко е смешно само аз си знам …
Аз съм суперЛюбо 
Или поне така ме нарича тати, а мама ми казва „малкото котенце на мама“. Тя така казва и на Деничето. Най-накрая го видях това чудо, дето все ме риташе, докато бях в коремчето на мама. Зачислена ми е като сестра.
Много дива, бе! Леля ми казва на мама, че била пожар, а една приятелка на мама, Нийли-то, казва, че била перпетуум мобиле или домашен генератор за електроенергия. Само ако можеше да не крещи така тоооооооочно, когато заспивам … Тя не знае, но аз усещам, когато ме гали по ръчичката или главето, когато спя и хич да не си мисля, че не я усещам как ми дърпа крачетата, докато ям. Имам страхотна сестра! Като порасна, ще я пазя, както тя мене сега ме пази и не ме дава на никой друг освен на мама. Даже и тати не може да ме гушне без предварителното разрешение на Деничето. Даже започва да плаче, ако някой друг иска да ме гуши. Аз не плача. Аз към кротошана на мама. Плача само ако реши да ме къпе, а не съм се наял още, ама ще я оттуча от тоя й навик мама. Когато някой каже, че съм кротък, мама започва да прави странни неща – почуква си по главата, дърпа си ушето, удря в масата, поглежда назад, хвърля сол през рамо и започва да се поплясква като бейзболист преди удар, казвайки: „А, дано!“ 
Айде, че на мене ми се приспинкА. До скоро. Аз ще ви навестявам често, че чувам, че контролът му било майката
п.с. о, забравих да се похваля, днес ме заведоха на двора при дядо, много хубава дрямка си направих там под асмата, ама онва дивото, дет ми е зачислено, пак крещя като в гората … помагаше на дядо да пере килим 
… дано и на мене ми помага така за нещо …
They said