Урок по японски

Тая Деница, бееее … Абе, тва Дениче как ще яде некой ден големите шамари … само аз си знам кога и колко са големи … някога … ама не сега … Сега е решила, че, когато баща й е вкъщи, трябва да ми вика „гагай там“ (Бягай там) със заповеден тон с интонация на японец. Буквално! Има моменти, в които едвам ме напира да не се разхиля неистово, за да не я окуражавам да ми говори така, но има моменти, както в момента ме ръчка, а цели два дни ми крещи „гагай са там“ и ми се иска … хммммммммммммммммммммрррррррррррррр, де бреееее … ама нали съм душанка, някой път се разминава със скърцане на зъби … Разбира се, аз винаги съм лошата, щото не позволявам пропускане на ядене, карам я да спи, а баща й й угажда на пързалките и после кой е лошия? Аааааааааааа, нема да се разберем така. Ако ще има лош полицай, двамата ще сме лоши, ако ще има добър полицай, и двамата ще сме добри. Има Деничето детска ютия, да вземе бате ви Спаси днес да й покаже да си глади крачето. Гледам я следобед, вдигнала си крачолчето на анцуга и ма’а смело и безотговорно с ютията по крачето. Викам му на мъжо да мисли кво й показва, щото утре ще се изхитри и зад гърба ми ще вземе нагорещената ютия и ще си я залепи на крака. Тцка той и вика: „Да, бе, верно“, после аз съм лошата, ни мой така … и тв е един беееееегъл пример … От къде почнах, къде свърших … Мисълта ми беше, че едвам се сдържах на гестаповското отношение на Деница към мен, да не се разсмея. Хем ме ядосва страшно много, като почне така да се държи, хем такъв смях ме напушва луд, че едвам издържам на порива …

еимонлетатчем

… мечтателно ми е …

Не съм мама, баба съм!

Гуши татко малък Любо, аз бързам да направя (стопля) яденето на Деница, за да я нахраня и да взема малък Любо и да освободя татко да ходи да ‘папа и ‘ пинка’ и той, както увещавам Деница, като защо дядо й не може да остане вкъщи. Да, де, ама точно в този момент малък Любо решава, че нещо не е съгласен и надава мощен вик, с което ни стресва всички, а татко, веднъж окопитил се, му казва по мъжки: „А ушите? А ушите с маркуча, де! ОТ едното ще влезе, от другото ще излезе!“ и се хили, а аз, спомняйки си как племнникът ми ми разказваше тази случка „ей тука, ей там“ и си показваше ушите, а ние се заливахме от смях, се умилих отново, но само за секунда, щото милите ми спомени бяха прекъснати от дивашките викове на Дени4ето: „Не, дедю, не ‘шите, не … ‘а бебето ‘а мама ‘шите … не, дедю …“ и още триминутна тирада, която ще преведа по подразбиране като: “ Не, дядо, няма да пръскаш ушите на бебето на мама, не, дядо, не недей …“ …