Люляме си се ние с малък Любо, а Деничето и татко си игратя в плейрума, което също се пада и компютърна зала, но, както и да е. Глъч се вдига всякаква, Деница ту го „гага” дядо си (казва му да бяга оттам), ту го призовава: „Дедю, елааа”, докато по едно време чувам: „Дедю, аде бийм”. Не съм мама, баба съм пита недоразбрал: „Да се бием ли? … Ъ, ще се бием – ти си взела големите лъжици, пък на мен си дала малките пръчки … ох … не така, бе … ох, абе, ти … ей сега щет и кажа …” и следва бурния смях, примесен с пищенето на Деница  …

Ейййй, тия гадове от Евроком ми прецакаха връзката, точно в почивния ми момент …

Анодър стори:
Боядисвам се аз, за да се наричам достойна блондинка и дочувам пак в далечината гласа на Деница: „Ау! Ауу, ауу!“ „Кво стана, бе, дядо?“ „Бебето на косата на гуата … мамооооооооо …“ идва при мене и нахилена ми обяснява как бебето я било оскубало   а дядо й тръгна да я търся, за да можело бебето пак да я оскубело