„Така че, тихо!“

Приспивам си аз Любо и ненадейно от някъде изкача малката Рошла и ме пита звънко:

- Мамо, ко паиш?

- Приспивам Любо.

-Така че, тихо! – чувам аз собствените си думи  от устата на малкото устатниче и се чупих от смях на ум, за да не събудя Любо,  че той само тва и чака …

Горда майка на две диванета

Ако и да съм скапана до тотален психически, физически, душевен, умствен (тук не е трудно) психизъм, аз съм най-щастливият човек на земята с тези две прекрасни рошави диванета в къщи. Прощавайте, три. Но приказката ми е за по-малките Днес Любо нямаше температура цял ден, от което на мене душата ми се отпусна, дори бяхме навън в снега. Е, не, че Деница, разбира се, не се раздаде на сто процента, единствено поради причината, че ‘теренът беше в кондиция’ (обичам да цитирам Стоичков), падна няколко пъти в снега, от където последваха възгласите: „Дедьо, мамо, па’нáх“, нашите хилежи и подхващане на малките ръчички, облечени в ръкавички с Мечо Пух. Което ме подсеща как веднъж Деница си гледа ръкавичките на ръцете и я чувам, че казва: „Как си, Мечо?“        Сещате се, че веднага я изклюкарих на баща й и се посмяхме дружно. Любо не знам кефеше ли се на снега, но си мрънкаше профилактично, за да не взема да си помисля, че всичко ще е „седнал съм на облаците, заобиколен от ангели,  ангел ми свири на китара  ‘аз съм ангелски певец’ ‘“ … та … моите диваци си ме радват, усмихват, нахилват, смачкват, подлудяват, уморяват, но пък е толквоа сладко … Любо, като усети, че ще го къпем и изпада в луда еуфория. То е едно ритане, едно гълчене, едно хилене, викане, ритане, препускане … смех, драги зрители, голем смех. В легена е като бей – легне си на шезлонгчето, захапе си крачето и глелда нахилено и доволно. Ако го оставя седнал, пляска с ръчички, рита с крачета, Деница долу до него в друг леген си къпе безбройните гумени играчки – патета, хипопотами, слонове, тигри, зайци, жаби … квот’ се сетите плюс това, на всичката гъчканица, си прелива вода от едно пластмасово бурканче в друго, щото има много място, р’ъиш ли, майна … Ако, случайно, не й стигне водата, идва и тафи от водата на Любо, който пък изпада в луд възторг, че я вижда и преритва от радост. После след омазване като пехливанин с олио и масажиране следва новото преритване от кеф от масажирането, малко сърдене, че го обличам, преритване от кеф, че ще го суша, папане и ритуалът по приспиването – 1. да усмиря Деница и да я убедя, че всички, ама всички детски вече спят – мишу-няу(Том и Джери), Скуби Ду, Красавицата и Звяра, Немо, Аладин, Уаки рейсес, стоп дъ пиджен нау, мишу-няу пак, да не би да е пропуснала да попита, Бамби, незнайно откъде се сети за него и така, докато я убедя да се покатери на бар-стола, за да й измия зъбетата. Там си има друг ритуал, минава той, слагаме пижамата, Любо отдавна е готов и само чака сигнал „Заспиване“, който е следният – аз съм гушнала Деничето като малко мече, Любо е седнал на корема на баща си и ние двете отиваме и ги целуваме …  Деница се престарава – по няколко пъти ни награбва всичките. Това е старт дъ денс. Любо заспива почти веднага, ако е будувал 4 часа, както има навика напоследък, Деница малко след него и часът е  о, ура! едва 23 и малко!

Лека нощ, на мама рошльовците!

Чушка малка

Полегнах днес на обяд за 40 секунди да си почина, уж, нали, от тежкия ден до момента. Веднага бях накачена от Деничето, което си търкаляше по мене едно пластмасово кученце на колелцаот шоколадов мечо и се киска, и се хили, и ме блъска по кокалите. Трай, трай, ама то до едно време се изтрайва и почнах да моля за пощада. Един път, два пъти, три пъти, няколко пъти, накрая леко повиших тон с уверението, че, ако не престане, ще се скарам, ааааааааааааа … Отговорът беше: „Мамооо .. стигааа ти …“ и продължи да си гледа детското. След малко се обръща, вече зацепила кво е искала да ми каже и ми вика с тънка усмивка: „Чушка малка“, от което, аз, докато разбера какво точно ми казва, щото още фъфли тва моето Маугли (вече по-разбираемо), избухнах  в неудържим смях … С моите камъни по моята глава – когато й се карам, така й казвам – „чушка малка“ …

и пак :(

Такааааааа … тъй като в момента не ми е особено весело, а ми е стегнато в сърчицето, ще пиша неща, които ме радват и усмихват ол дъ дей лонг, белким се отпусна и заспя непробудно (ще ти се) до поне 7 сутринта. Тъй. Една седмица след Деница и Любо е с температура. Цял ден си играем на има я, няма я и на мене вече нервичките и сърчицето ми не издържат, въпреки че, като се захили Дундьо, няма по-нахилена, беззъба и щастлива физиономия от неговата. Разбира се, аз полагам всички грижи и умения, придобити и измислени на момента, за да го разсмея неистово и да ми се разтопи сърчицето, като му чуя смешната смеховка. Безкрайно ми е сладък, като се смее … От няколко дена си хапе долната устна с горната всеедно си чеше венчетата така. В същото време мучи и гледа палаво и страшно смешен. Да не говорим, като си захапе и трите пръста, дядо попе … смуче ги кат’ трифазна помпа … Чак звук издава. Най-вероятно темпертурата му е от зъбетата (Дай, Боже!) и не е нищо сериозно, но, докато не премине, сърце майчино не трае. Знаете как е. Тъпият нет … цяла вечер ту го има, ту го няма … и той на интересен се прави. Обадих се на Евроком, младежът зад телефона ми се прави на отворен – „ще предам на техниците, утре най-рано сутринта ще го погледнат” Ми за кво сте ми я сложили тая опция 24-часово обслужване, бе, господа бастуни??????? Хе … явно, повече требе да ги плюя, нета дойде  Бързам да го постна туй произведение недно, докато не се е затрил пак

пак за търсенето

„базици за баби“ … странно нещо е тва животът – ти говориш за смях и деца, а те те намират по „базици за баби“, при условие, че съм човек, който, уж, спазва благопрличие и не се подиграва  на бабите  … много … странно нещо е тва животът …

Е, не, не мога …

Е, не! Не мога … хахаххахахаха … наистина, това е зверски смешно … едно-единствено нещо казвами се завличам е леглото – този път блогът ми е намерен по „стихчета за груг грух“. То, верно, че писах веднъж ойнк, ойнк, ойнк, онйк-а, дойнк-а ду, айм а литъл пиг, едн ай уил синг фор ю. Ама, чак пък такова нещо … много, много, много се смях … много …

Скривалище

Деница крие ябълките на баща си в пералнята Един ден обърна цялата къща, за да си търси последната ябълка. Що реши да погледне в пералнята … не знам, но фактът си е факт, ябълката беше там. Най-накрая я излових

„Ей, с’а … току-що …“

… „сутринта ги докараха“, „в неделя са брани“, при условие, че ги купуваш в събота(но не е казано коя неделя) „току-що го докараха хляба, много е пресен“ … „сутринта са брани краставиците“, „най-вкусните домати“(Тръгнали на кой да ги хвалят – язе не си слагам такова нещо в устата) „царевицата е млечна, много е вкусна, много е сладка“, „мандарините са без семки“, кромидът е най-пресният от всички сергии, току-що е докаран“, „пресен, та дрънка“                          Колко сме ги чували и колко още ще ги чуваме На бате Спаси (щото той сега е доставчикът вкъщи) му ги пляскат едно след друго и всеки път, като си дойде с нова стока, ме кара да позная кога са брани морковите или кога е докарано виното („още лепи“), или защо краставиците са толкова ‘пресни“ при Коцето, защо Белгийката продава най- ………. зеленчуци, а най- ………… са на спирката, но пък за пазара е доста далече … Много се смеем, особено, ако се паднат мухлясали моркови (да, имали сме такива случаи – прекрасни на изглед, отвратителни на вкус), „краставиците са супер, не знам си ква порода (датски май каза жената, но ние я кръстихме Белгийката, краставиците беха отвратителни)“, морковите са най-хубавите от източното крайбрежие насам, няма по-евтини и вкусни чушки от при мене, моя чесън не е китайски и не люти, моите портокали са без семки, дърибус-бърибус, дърибус, бърибус, сиренето ми не е такова, ама е от онова другото, опитвал ли си го, тая луканка е на еди-кой си … аре, холан, а? И ние доматите не ги ядем с коловете, а, аккато се разбра, аз хич ги не ям, така че … по-леко, де! Ако искам 16 чушки, кво те бърка колко кила е? Искам 16 чушки и точка по въпроса. Аз съм преценила за колко ядене ще ми стигне. Кво ми буташ още и ме питаш дали не искам да закръгля? Не, не искам. Що ме лъжеш, че сутринта са ги брали краставиците, когато е очевадно, че не са, ами по-скоро сутринта си ги купил от борсата Както и да е. Знам, че въпросите са ми риторични, не се пънете да отговаряте, но на нас вече ние е хоби да отгатваме кога нещото е сколасано, тъй да се каже      A на вас

картинката е взета от тук

6 дни и 6 нощи …

… в ада … Шест дни и шест нощи си играхме с ангината на има-нема. Ту имаше температура, ту немаше. Тъкмо си помисля, че всичко се  разминало и тя се връщаше с гадна, зловеща насмивка. Да не споменавам и болките в коремчето, които се обостряха особено през нощта и тя, нощта, отредена за сън и почивка, се превръщаше в необичаен кошмар за майчиното ми сърце и неверояните болки на детенцето ми. Няма да описвам пъшкането и скимтенето на Деничето през този, тъй дълъг за мене, период, няма да описвам как сменихме два антибиотика, няма да описвам борбата, която водих, за да дам ‘чудно-вкусно-вълшебното’ сиропче, от което повече няма да боли и да пари на коремчето, няма да описвам яростта, в която изпадах при психологическата бариера от вида на лекарството и отчаяния опит на детенцето ми да пие простотии и нема да описвам моята слабост, която проявих в случая, нито ще разкажа как съм стояла на земята с часове, държейки я за ръка, докато гледаме некви невъобразимо тъпи детски за „Spider-riders“, или за некви мумии и кобри, които по незнайна причина се превърнаха в ‘детското на Дени“ и ‘детското на мама’ замина на много заден план, ама на мене майната ми, детето ми да е добре, нема да споменавам самотата и липсата от майчина подкрепа, борбата с хиляди нездравословни мисли, за да не ви въвличам в моя ад, въпреки че си позволих да го направя с двама човека, но иначе щях да полудея и да си разбия главата в стената. Да, знам, така растели децата. Не ме интересува, не искам моето дете да расте така. Да, знам, няма начин да  я/го предпазя. Не ме интересува! Не искам да закоравявам сърцето си и с всяка следваща болест да си казвам: „То е нормално при децата“ Не е нормално за моите деца. Не давам! Чуваш ли?! Не давам!

Служба събуждане

След като за три минути събудих двама човека, без да искам, спокойно мога да отворя „Агенция по събужданията, когато нямаш нужда от събуждане“ Обадих се на Жълтура да искам номера на Мари-то, събудих хлапето, започнах извиняване с метани, тя се опита да ме успокои, че трябвало да става (всички ги знаем тия опити за оправдаване), после събудих Мари-то и бях готова да ревна Та, ако някой си спи сладко и го събудят неочаквано – аз съм, не ме бийте, на моменти губя представа за реално време

п.с. я, литъл хелп, плийс – Любо вчера ми натисна неква комбинация на клавиатурата и сега блога си го виждам с огромни грозни букви. Искам си пак малките спретнати буквички. Някакви идеи?