33

Тъй като се подлъгахте, не знам защо, по миналото писание, че съм го писала, щото имам рожден ден, ще си го кажа вече – вчера навърших 33. Добре дошла съм в клуба 33-годишните! Мерси за хубавите и мили пожелания, драго ми е от Драгоман, но предните писаници въобще нямаха нищо общо с това ми събитие, а просто ми се припомни по хубав начин забравени неща, които по една случайност съвпаднаха с тази дата. Иначе, да, беше един от най-усмихнатите ми и хубави рожденни дни през последните 10 години. Нямаше ядове, нямаше изчаквания на този и онзи, нямаше съобразявания, беше си МОЯТ ден, файнали Получих си подаръците. Най-накрая се сдобих с нов гердан, нови дънки, а Деничето получи от девойката в магазина за гердани сърчице, което, незнайно защо, тя наименува ‘целубка’ и като се присетеше за нея, питаше: „Мамооо, къде ми е целубката?“    Та така … сега атакуваме 34-рката.
Тъй като не мога да правя торти като Блу , а и бате Спаси поиска пак бисквитена торта, се спретнахме с Деничето и направихме една такава. Тя дейно участваше в реденето на бисквитите и цапотенето с крем. Много й се удаваше и постоянно си подлагаше ‘нъчичката’ да й слагам бисквити да ги реди    После се чупи да духа ‘меч’, на мене ми посиня ръката да паля тия свещи (егати запалките, кви твърди ги правят), Любо изкара 5 часа нахилен и блъскащ по масата, посрещна, изпрати гостите, крещя с Деница, лензи се с нея, хили се с нея и така. Един хубав рожден ден

Забравени спомени … или чувства …

Прочитайки от тук, от там, ходейки насам-натам из блоговете, бутайки се между изказванията, подмятанията, изчервяванията, ми се припомниха тоооооооолкова много неща (чувства), топлина и ми стана едно хубаво и си викам: „Бре, мама му стара, толкова ли остарях?“ Абе, уж, не съм, ако се барна, съм още засукано гадже ( а аз гледам да се натъманя, като излизам, суетата преди всичко) … като за капак на тези мисли в главата ми се върти <a href=“„>една песен която в един друг смисъл е доста жестока действителност, също като тази в песента … а какви времена бяха, ейййй … какви времена бяха … нали р

възроптах си

Прочетох си пак за къщата-мечта и като гледам колко руснаци са се подвизавали, почти си я видях на скица в некой тамошен журнал. Брех! – викам си – ми с’а … как да си я патентовам? Възроптах си …

Мазало

След прекрасната новина, която прочетох току-що и ми оправи леко кривото настроение, съм на път да ви бомбамдирам отново с изпълненията на Деница и не толкова нейни. Вчера след консултацията на малкия калпазанин, който калпазанее с всеки час все повече и повече, се наложи да отидем за некои операции до банката. Там, чинно и прилично си написвам бележката по начина, по който требе, все пак работила съм там, тва, ако не мога … наредих си се на опашката и си чекам, подвиквайки през 10-на секунди като маяк: „Деница, ела тук! Деница, не пипай! Абе … ела тук, ти казвам … ей, момиченце …“ и т.н., гледайки жално и леко ядосано към бате ви Спаси, който, нагушил Любо, е станал жертва на приказливия охранител и изобщо не му е до моите неволи. И така, идва моят ред, подавам си документите и банкнотите и онази грубиянка ни добър ден, ни нищо, видя, че едната банкнота е леко скъсанa и лепена (нищо работа, за три минути се прави така, че не се вижда изобщо, че е скъсана, но аз нямам физическата възможност да си я поправя) и ми я връща най-безцеременно и грубо. Брееее, как се ядосах … и аз съм връщала хора заради това, но заради много по-големи скъсвания и с хиляди извинения, че не мога да приема банкнотата, а тая гугутка … бре … поядосах се … чак се разтреперах, а отдавна не ми се  случвало. Че и нагла – в чейнджбюро ще ме праща …абе … мазало …

Новата мания на Деница е да види дали Любо е направил мазало в памперса или ‘пасеса’, според нея. Ако го е направил, то се почва едно призоваване на баща й: „Тате, бъсо, бебо  напаил мазало, бъсо!“ Ние се счупваме от смях, Любо от кеф рита и подскача нагоре и мазалото става невъобразимо 

Дойде сезона на краставиците и моята конкуренция в лицето на дъщеря ми е на такова ниво, че аз почти не я опитвам. А съм хюююююююююююююююдж фен на краставиците. С това се нахранвам. Явно тя ми е отмяната … Та така … мазало до мазалото и до мазалото пак мазало

Намилеееееее

Последните дни съм като пребита. Буквално. Всичко ме боли. Всяка кост, всеки кокал, кожата дори. Не, не съм болна, уморена съм. Бате Спаси ме пожали и когато Любо режи да си почине за 10-на минути след тричасов престой и погром над нашите ръце, легла, лицеви и ‘секви други мускули, аз се възползвах от предложението на благоверния и полегнах. Уви! Грешка непростима. Веднага бидох налазена и нагазена от друото диване, за което ‘почивка’ е мръсна дума. Що плюшени играчки ми се изспиаха на лицето и ме питаха къде съъъъъъм, няма мееее, ето меееееееее, що целуБки отнесох и скоци по корема, пак навиране на най-рошавия и космат лъв в къщата в лицето ми(колко косми изплюх от гривата му после не е истина) като продължение на играта „къде си, мамоооо?“ – „няма мееее“ -“ето меееее“ и това само за некви си смешни 10 минути. Изведнъж Деница реши, че трябва да повика баща си и тъй като е слушала, когато се карам, че го викам с пълното му име: „Спасимирееееее“, тя решава да го призове точно така и с най-гърления си тембър, на който е способна, изправена на стола, облегнала се на облегалката му с корема си и наведена напред, закрещява: „Намилеееееееееееееее“. Намил, разбира се, не отговаря, той е зает да търси лека атлетика нейде из каналите, които необяснимо защо разбърка преди много време и сега не може да си спомни как се подреждат, щото, този телевизор е много смахнат ( за мене) наистина. Сложен е. Честно, не се шегувам. Следва ново повиквване, ново мълчане, сгълчаване от мене да отговори на детето, което дори и не чува аз какво казвам и опиянена от крясъците си, продължава да призовава: „Намилеееее“ „Намилеееееее“ „Намилеееееееееее“ Намил дойде най-накрая. И Любо се събуди Точно 10 минути. Колко му трябва на едно бебе да се наспи – 10 минути Рошавото му диване с диване. Което пък се нахили веднага, щом видя Деница, която се развика в лицето му: „Бебоооо“ и беззъбата усмивка блесна с целия си блясък и чар.

Yesterday

Кратка отчетна

Тъй.1. Любо официално казва ‘мама’. Да, знам, че няма нищо общо с мама и не е свързано, но, тъй като моите гарджета са най-рошави, определено вкарват всичко точно на мястото си, щото Любо има предвид точно мене, когато сумти, ръмжи, мучи, крещи, пее „мама“. И аз се пукам по шевовете от кеф.

Тъй.2. Деница е на път да оздравее от много гадна болезнена инфекция ли, вирус ли, грип ли и аз не знам какво, но така ми виеше и ревеше детето от болка, че сърцето ми се късеше. Нема да споменавам за борбите, когато се дават нюкацуто(лекарството) и сълзите, изрорени от ужас, нито кандърмите на кого са тапките(капките) – на бебо или на Дени … „Не на Дени тапки, моляяяяяяяя, на бебооо“ „Бебо не е болен“, „И Дени не е болеееен“, „Не нюкацууу“, слава Богу, всичко е на път да отшуми. За разлика от тъпото ми чувство за съхранение (не бъркай със „самосъхранение“). Бих изревала река от сълзи, но нямам сълзи. За малко да видгна телефона, но няма кой да отговори.