You are currently browsing the monthly archive for май, 2009.
След близо три години момичето беше навън, сама, вечерта, без ремаркета 
Докато пътуваше към кръчмето, сърцето й бумтеше и се пънеше да се връща, ама, нема начин – поводът си заслужаваше – среща на класа – 14 години. Малиииии … кога минáха, кога тва се случи, кога онва … Чудно хубава среща С много, много приятни изненади! Дори бе сравнено с френски модел, което предизвика бурен смях, аплаузи и поклон Отвсякъде святкаха светкавици – ту се заговориш с някой и почваш да премигваш на парцали, ту отпиеш – бам – хванали те, ту избухнеш в смях с някого – айде пак … приятно си беше. Поне кат’ си френски модел, белким та поснимат малко 
Кръчмето бе окупирано от гости на абитуриент, ама по едно време се чуваха и викове: „Айде, куме“, та се объркáх какво е събитието, ама нейсе – нали потанцувах хоро с една съученичка (светкавиците, разбира се, не закъсняха ) Под сурдинка ми бе споменато, че сега задължителният минимум за гости на абитуриент бил 180 човека. Викам си: „Бре! Ми аз с тия мои 70 човека на сватбата, оженила ли съм се или не съм? Требе ли да повтарям?“ Стигна се до извода, че требе да се повтаря, ама, мъжете не бяха съгласни 
Преди да тръгна бях сготвила чудно хубаво пиле с ориз и зеленчуци. Вечерята в кръчмето бе същата. Гле’я ся кат излезе име, че го правиш хубаво тва ястие и как те преследва у живота кат бял мерцедес … Но пък беше много вкусно, както и ягодите от тортата, бирата (къде без бира?)веселата глъч, закачките и пак повтарям безкрайно приятната изненада от хубавата промяна във всички. Едно от момичетата грабна микрофона и ни поздрави с „Топъл дъжд“, ние (еле я) се раздадохме в пеенето и беше възприятно. Накрая, като за късмет, какта, дето пееше в кръчмата, кацна на рамото ми и изпяхме заедно „Рипни, Калинке“, колкото да ни снимат (не цялата песен, де, само „рипни, Калинке“) и … тва беше – телефонът извъня, време беше Пепеляшка да се прибира дóма Измъкнах се, потропвайки в такт с „Рипни, Калинке“, щото кръчмата тясна, хората танцуват, а трябваше да се намери бърз излаз, че телефонът звъни. Единственото решение беше да потропвам зад една избрана леля, за да използвам празното място при две напред, една назад или както там се танцуваше … смех
Никога не си лягайте последен. Ама, никога!
Нито ще можете да се спъвате безшумно и след това да псувате гръмогласно, нито ще можете да си измиете нещо спокойно, без да си мислете, че ей ся … ей сегинка … точно в момента сте събудили иначе тъй дълбоко спящото бебе и сте го отнесли с нечовешка мощ още няколко часа. Нито ще можете да си сипете нова чаша бира, щото тя ще изсъска издайнически. Да не говорим да си отворите шоколад. Абсурд! Немислимо! За тва – аре, беж по купетата и лека нощ!
„Патката си е патка!“, изквакала патката и потънала в нощта (да се разбира ‘изключила термометъра преди да види колко градуса е температурата’ )
Лястовица се зарея.
Овца заблея.
Гръм отекна във нощта.
Да се чудиш само:
„Що ли лястовицата ще чини
да се прави на велика
пред овцата през нощта?“
Жалък опит за римуване, породен от липсата на правилния шоколад, доволно количество бира и сладък разговор с астиларчук … тва е резултатът.
Докато разглеждах тези прелести , се сетих за този стих в Библията, където се казва, че Бог ще ни утешава на зелени пасища и на тихи води. Айде, сега си представете, че сте една крава (по-ведро, де, питате ли я една крава кво й е да си помисли, че е човек?). Какво по-прекрасно нещо би било от това? А какво е за човек да седне на току-що раззеленила се поляна? Да усети мириса на току-що родилата се трева? Да чуе забравените, през зимата, песни на птичките, които ги къдрят ли къдрят (кой ли им е продуцентът, се питам, щото все са актуални). Слънцето е меко, гальовно ( не бройте последните дни, те са изключение, особено, ако носиш мед.маска). Вятърът те изпълва с живот и усещането, че си жив, щастлив, благодарен … Дъждът, който вали, е топъл и винаги ми носи романтиката на „Топъл дъжд, чаааааааааааааакан дъжд, плиснал в миг и отшумяяяяяяяяяяяяяаааааааал, как светът изведнъъъъъъъъъъъъж стана по-красив и бял …“(леко джазирано изпято)) Спомените … Ах, тези прекрасни спомени … Обожавам края на април и май! Прекрасни месеци във всяко отношение … радвам се, че имах детство (и всичко останало) точно в това време …
поздрав за всички старчоци, младоци и ние между тях 
когато слушам тази песен и затворя очи, виждам точно определена картина от не толкова близкото и не толкова далечното минало … пазара до Балона, сис, Добревка и Бързéто се прибират от тренировка и ги заплющява пролетният дъжд, събуват си джапанките, запяват „Топъл дъжд“ и ма’ат с песен и възторг насред почти центъра на града ееееех … минало … когато само се тревожехме дали ще успея тук, дали той ще ме хареса, защо френски, а не английски, какви са тия руен-чета за закуска, защо класният-математик се заяжда с мене … минало … топло минало
С всяка следваща капка изпадаш в дива радост и в същото време те обзема лудо притеснение. С всеки следващ писък се влудяваш повече и повече и усещаш как търпението ти, което изненадва толкова много хора, започва да се изпарява и не можеш да се познаеш.
За първи път се развиках на човек, когото срещам за първи път. Причината беше, че застраши здравето и живота на детето ми. Качвам се в таксито, възрастен господин, леко очукан автомобил, но става. Понякога започвам да се чудя – лъскавите автомобили и батковците ли са по-надеждни или възрастните господа. Тъй като чичото немаше климатик в автомОбила и двата прозореца бяха леко открехнати, та с наложи да загърна Деница с жилетката. Докато я оправях, изведнъж политвам рязко напред, Деница почти изкача на предната седалка. В последния момент я хванах. Като му се развиках … „‘ма ония бил изкочил … въобще не ме интересува, караш хора и си отговорен за техния живот, ако трябва с 5 км в час ще караш … “ Заизвинявахме си се накрая, ама кел файда? Как не й се обърна абокада, не знам … тогава щях да го пребия … Знам, че сега всички шофьори ще скочите срещу мене как било нормално тва и как не знам си кво. Знам. Знам, че всеки е потърпевш. Ама на мене взе вече много да ми кипва и нема да си трая от тук нататъка … много. Гледам застанали едни таксита и като набучили едни цени 5лв на километър. Абе, ей, аланкоолу, пред болница си застанал, малко съвест, малко срам нямаш ли? Тук идва да сложа един цитат от Ъпсурд, ама нема, само ще кажа коя е песента („Звезда“), пък вий се сещайте кво искам да кажа …
Гледам, виждам, мисля, преценявам, до къде правилно, до къде – не и реших, че съм разбрала – нема по-грозно нещо от интелигентен, но безчувствен човек. После реших, че, за да имаш душа, не е необходимо да си интелигентен и все пак … Не ви отива, бе, хора, малко сърдечност и разбиране нема да ви направят по-малко пичове!
п.с. не, че ми е накривена шапката …
Понякога най-добре се мисли над(след) чаша(и) бира.
Понякога най-добре се чувства с песен.
Понякога най-добре се усеща след тежък разговор/размисъл.
Понякога най-тежкият въпрос е: „Ще стигне ли до там?“
В повечето случаи е най-добре да чуеш смеха на детето си, въпреки …, да чуеш пляскането на ръчички и тъпия смях на Скуби Ду. Нема такова куче! Айде стига толкова мрънкане за днес.
Днес бях почерпена с вълшебно парче торта. Аз ям само торта Гараш, купена от сладкéто зад Военна болница от бате ви Спаси. Други торти не близвам (белким шъ земи да ми стане нещо, да се чудят тия черва вътре що е то). Щот съм келеш, ама не от келешлък, ами, щото просто .. еми, нема такава торта! Моя връх в сладкарското производство са Милка Noiasette и трите бонбона Линдт. Та на въпроси за тортени семинари изпадам в луд, неудържим смях. Но тази торта … мога да я ям до края на живота си. Сега ще нарисувам с думи следната случка, взета от живия живот, чийто потърпевш бях аз. Аз – полегнала на леглото. Чинийката с тортата – до мене. Деница – изпревена пред леглото, въоръжена с две вилички. И изведнъж се запчва едно лудо подаване на торта към устата ми. Хлапето не близва, а ме тъпче. Летят тия ми ти вилици една през друга към устата ми, не смогвам да преглътна от смях и блаженство. Дорде не свърши тортата, гърчът не престана. Чувствах се като бей. Викам си – ски ся – чавето храни майка си с торта … ама, торта ли бе, чудо ли … хвала на майстора! Хвала!
05.05.2009
Днес убих една хлебарка. Убийството беше безмилостно, жестоко и по учебник. Оставих я на мястото й, след като умря, за назидание на другите хлебарки. Една, обаче, не си беше взела поука. Пак трябваше да стрелям. Питам се само до кога трябва да прилагам насилие, за да разберат, че с мене на глава нема да излезнат. От друга страна, усещам как са пратили най-подмолното си оръжие тия гадини – убеждаването, че немало нужда да се плаша от хлебарки. Те ще ми кажат на мене от кво да се страхувам! Сега чакам да видя следващия труп. Кофтито е, че гадината влезе в стаята, в която спим. Аз си признавам, че бая подскачах, докато ме обикаляше тва чудовище и се чудеше от къде да избяга, ама и аз душа нося. Мога ли сега на всичкия ми зор и път за отстъпление да й мисля??!!? Сигурно пак ще ми стане виновно, Блу-то пак ще ми каже бастун, ама на …
They said