Днес бях почерпена с вълшебно парче торта. Аз ям само торта Гараш, купена от сладкéто зад Военна болница от бате ви Спаси. Други торти не близвам (белким шъ земи да ми стане нещо, да се чудят тия черва вътре що е то). Щот съм келеш, ама не от келешлък, ами, щото просто .. еми, нема такава торта! Моя връх в сладкарското производство са Милка Noiasette и трите бонбона Линдт. Та на въпроси за тортени семинари изпадам в луд, неудържим смях. Но тази торта … мога да я ям до края на живота си. Сега ще нарисувам с думи следната случка, взета от живия живот, чийто потърпевш бях аз.  Аз – полегнала на леглото. Чинийката с тортата – до мене. Деница – изпревена пред леглото, въоръжена с две вилички. И изведнъж се запчва едно лудо подаване на торта към устата ми. Хлапето не близва, а ме тъпче. Летят тия ми ти вилици една през друга към устата ми, не смогвам да преглътна от смях и блаженство. Дорде не свърши тортата, гърчът не престана. Чувствах се като бей. Викам си – ски ся – чавето храни майка си с торта … ама, торта ли бе, чудо ли … хвала на майстора! Хвала!