You are currently browsing the monthly archive for септември 2009.
Онзи ден изминаха 6 месеца, откакто животът ни се промени тотално, а сякаш са минали 60 години. Никога времето не е текло толкова бавно. Друг път, като погледна назад и си викам: „Бре! Кога мина тва време?!“, а сега ми се струва толкова назад и не мога да повярвам, че това се е случило на мене, на моето семейство, на моето дете. Моето дете е най-големият герой! Пребори се за живота си с ритници, крясъци и плач. Изтърпя хиляди процедури, тежка химиотерапия(все още), хапчета със странични ефекти, невероятни болки на моменти, месеци в болница, нашите невъздържани нерви на моменти, забрани, глезения, пак забрани, хиляди боцкания, сумати абокади, отрови и ето я – моят победител, моят герой или както след слагането на всеки абокад, тя казваше през сълзи: „Мамо, аз съм голям кольой!“ През сълзи, смеейки се, потвърждавах: „Да, маме, ти си най-големият герой!“ Никога няма да забравя първата аплазúя, беше страшна, тя спеше по цял ден, събуждаше се, будуваше по 15-20 минути и докато изхвърля гърнето, тя беше легнала на табуретката и спеше. Обръщаше очите и й се виждаше бялото на очите. Много страшно беше. Мислех, че я губя. Слава на Бога, грешах! Тя се оказа по-силна от мислите ми! Имаше моменти, в които не можеше да ходи буквално. Искаше. Но не можеше. Носех я. От тогава я е страх да ‘лети’, както съм я хвърляла хиляди пъти преди това. Страх я е да я прехвърлям през рамо, а го обожаваше и се смееше в екстаз от кеф. Страх я е от силно залюляната люлка. С болка и сълзи си спомням, когато онзи ден се уплаши, когато я залюляхме силно, както поиска. А преди тя се смееше в облаците и крещеше ‘по-силно’. Нищо. Ще го преодолее и пак ще бъде моето безстрашно момиченце. Много поумня. Много нахитря. В болницата се научи да говори. Всичко разбира и ме парира толкова яко на моменти, че се чудя да се смея ли или да я плесна зад врата 
Невероятна е!
(следва) (някога)
Докато се треся от едни страсти, политам към други, разисквайки трети, попадайки на четвърти и тотално запленена от пети, попадам в свят, който обожавам и не искам да свършва … Уви, свършва като бирата ми и попадам на него баш на края на бирата. Не стига, че е на английски, ми и безбирно дълго … Попадам от приказка на приказка, от герой на герой, подръпвам си ушето и си чета усмихнато-замечтано-чудейки се. Поглеждам часа и си викам :’бииииийп … как ще стана утре ….“ и продължавам да чета … Стигам до края с усмивка, увита около ушите (отчитам на ум, че, отдвана не ми се е случвало, но за това следващия сезон), пожелавам лека нощ с тъжно-уморена-замечтана-просълзена усмивка и тромаво се отнасям да пренаса свърхтежкото ми дете до другото легло. Лека нощ, маме, много те обичам!
Мдаааа … личи си, че бирата ми свършва, почнах да ги къдря едни в скайпа … не им е лесно отсреща … милите … стройни, диви … морски, шопски … секви … А в главата ми вместо да звучи нещо леко, смууфт(нали се сещате на английски как се произнася? – е, така си го кажете), звучи песента на джуджетата от ‘Снежанка и 7-те джуджета’ – ‘ехо, ехо, към своя дом вървим (или както там беше) …’ кратко свирукане и пак същата … Така се успокоява Любо от буйния си рев днес. Заспива ли се с джуджета в главата? Любо превзе всичко де що имаше за превземане в нашия дом с изключение на бар стола, който е, все още, завоевание на сестра му и тя си е неговият господар. Ако имам неблагоразумието да го кача горе, веднага ми отмъква едно прасе, което рисувах в болницата и за което получих комплименти от баща ми, а това е ГОЛЯМА ПОХВАЛА от аматьорски професионалист с невероятен талант, та бързо-бързо го свалям долу, съпроведена от пищящи писъци и лют рев, декориран с ритници във въздуха и бисерни сълзи. Ама, кво да правиш, синко – такъв е животът – не винаги получаваме това, което искаме …
Деница пие хапчета, от които има апетит на стадо вълци и носорози, взети заедно, шкембето й, буквално, е пред нея три минути (ръся невероятни мъдрости в момента в скайп и се учудвам на себе си – аз ли съм толкова умна или ми има нещо), яде през час по 4 филии – препечени с ‘насó (масло), сол и чуб’ица’, а, когато я питам да режа ли ‘принцесите’ на парчета или ще гризка, тя казва(понякога) – ‘ а длизкам’, от което аз едвам се удържам да не припадна … Уви! – и тази привилегия ми е отнета, защото точно тогава Любо е решил, че трябва да ми се държи за, иначе, толкова прекрасния ми нов анцуг, с който се фукам пред бате Спаси и в който не мога да си се нагледам (предимно, щото нямаме огледало, падна … голям удар по суетата ми, но и така се справям) Чашата ми е празна, няма дори и глътка … нищо, ще импровизирам … Ееееееех … Замина си и тавата с пиленце и картофи … Деница я омете, успях да опитам едва един картов и една хапка пиленце (‘чуд-но, чуд-но! – както казва Деница – много вкусно си сготвила мамо’ и ми иде да се нацелувам, че съм толкова добра) … За друго ми беше речта, но си забравих … Нищо …
Трябва да чуете как Деница си общува с нейното бебе. Просто можеш да се търкаляш от смях, но само на ум, защото е забранено да я гледаш. Води невероятен диалог-монолог, защото абсолютно винаги се разбират тя и бебето (не знам какъв пол е бебето, името му е бебе). Храни го доста прилежно, бърше го с кърпичка, сменя му памперса, маже го с кремче или олио, извежда го на разходка, приспива го, пази му тишина и ни шъш-ка и ние да мълчим. А, е проговорил някой, а е погледнат строго и му е изсъскано „тихо, казах, ще ми събудите бебето!“ Любо, разбира се, въобще не се впечатлява от заповедите й и отива и гепи бебето Бебе за крака и й го подава, докато тя с ужас пищи: „Не, бебооо, неее, пуа е мойту бебе, не ми го пипай, ще ми го събудиш!“ и взимайки го отривисто от ръчичката му, най-старателно го слага пак в количката и го завива с некоя гепена кърпа за ръце от мене. Някой път не е ‘гепена’ кърпата, а съм помолена учтиво: „Може ли една кърпа, моля, да завия моето бебе?“ След като е решила, че бебето се е наспало, го вдига и пита мило: „Наспа ли се бебенце, а?“ и тъй като само тя чува тайнствения отговор на бебето, не мога да кажа какво е отговорило, но мога да предположа по отговора на Деница: „Наспа се, наспа се, как да не си се наспало!?!“ След което бива взимано и сложено да седне в количката. „Искаш ли да папаш, бебенце? … Искаш, искаш …“ „Мамо! Моето бебе се напапа!“ Играем в пясъчника, изведнъж малкия корембьо скача и хуква: „Чакай, че нещо моето бебе ме вика … Какво казваш бебенце? И ти ли искаш? До’беее, до’бе, до’бе“ Само те си знаят какво става. Някой път съм уведомявана какво става, друг път съм зарязвана грубо и ако се опитам да разбера какво става, съм брутално изгонена. Но Любо е още по-брутално изгонен: „Ма’ш, бебо! Ма’ш! Ма’ш!“ А ние преритваме отстрани от смях.
Любо днес се научи да си дърпа камиончето. Нали се сещате за онези самосвали от нашето враме? Големите, ръбестите? Е, такова. Голямо почти колкото Любо и всеки път, когато дръпне връзката по-силно камиончето го побутва по дупéто. А той е безкрайно горд в смешния си гащеризон как дърпа камиончето А още по-смешни бяха двамата с Деница, когато Деница реши да си повози бебето в камиончето, и всеки път, когато Любо ги настигнеше и тъкмо клекнеше да хване камиона, Деница тръгваше
Мдаааа … така минават дните ни. Любо се научи да тича и е като совалка вкъщи, когато стане от следобен сън. Обожава да го въртя на леглото и да му пея: „кебапчета, кебапчета на скара се въртят, хубаво от всякъде да се опекат, ту на ляко, ту на дясно, после пак насам, вкуснички да станат, за да ги изям“, от което той се е нахилил от кеф и чака да го изям. Обожават да правим ‘балони’ със спалните торби. Нали се сещате – все едно ще я постилаш, но наобратно, с дупката надолу. Става балон и двамата се хвърлят с лудешки писъци и смехове върху балона 
Много е смешно. На това упражнение нямат спирка.
Много мразя Деница сутрин, като реши, че се е наспала и става и хуква към другата стая. Любо веднага отваря очи, дори не се е разсънил още, слиза от леглото и ‘хуква’ след нея, залитайки, защото още спи. Естествено и аз залитам след тях. Много е опасно това. Не ставайте рязко от леглото. ‘Ма никой не ме слуша вече мене … Само гълча, ръкомахам и размахвам пръст …
И така …
Приготвяме се за разходка Деница, Любо, леля им и аз. Накрая на приготленията Деница казва: „Щом тати се мота, значи сме готови!“
Сутрин е, Деница вижда любимото си пиле (сурово) в хладилника и тръгва да го изважда, за да се готви, а то е за вечеря. Баща й тръгва да го взима от ръцете й с молба да го прибере, че не е за сега, тя дърпа и издава некви нечленоразделни писъци, в които се чува(може би) ‘моля теееееее“ и най-накрая тя казва – „Той пак си знае неговото!“, от което печели борбата с пилето, а ние се гърчим от смях.
Любо като се събуди сутрин започва да лае – къде по Деница, която още спи, къде по една костенурка, къде по мене и се хили. Като се събуди следобед, се започва едно тичане, придружено с хилене и дуднене, от което преритваме от смях, а той се кефи от това още повече и става неудържим. Обожава да го гушкам и да го гъделичкам по подбузието. Като се нахили, се виждат същите трапчинки, които имам и аз и аз се размазвам от кеф.Обожава Скуби Ду. Така се нахилва и започва да върти главата в несвяст … ох, много е смешен …
Аз: „Дениии … ела да си обуеш пантофите!“
Дени, идваща изневиделица необичайно бързо за нея: „Sir! Yes sir!“ – е, те тука се сгърчих от смях …
И още много, много, много …
и малко речник, който е доста разбираем, но, все пак, пробвайте се
очелат
каколенки
какаличкам
нцеси
Вълчицата тичаше с всички сили и клоните удряха муцуната й, но тя не усещаше болката по лицето си. Дъхът не й достигаше, но не можеше да спре. Ловците бяха тук и тази година. Бяха намерили леговището й. Тази година кучетата бяха по-зли и по-нахъсани да я хванат. Не смееше да погледне назад. Губеше време. Беше скрила малките вълчета на сигурно място и се опитваше да отклони вниманието на кучетата от тях. Прилагаше всички номера, на които я беше научил старият вълк, но те все я намираха. Беше по-нахъсана от всякога да спаси живота си. И, въпреки всичко, я хванаха. 
Скачаха върху нея, хапеха я, не й даваха дъх да си поеме … Нямаше кой да й помогне … Някак си , успя да се изплъзне от смъртностната им хватка и избяга. Кръвта от раните й оставяше алени следи по снега. Дали кучетата се бяха отказали или тя бе успяла да ги заблуди, не разбра, но достигна до скривалището на малките, които я чакаха с трепет. Усещаха във въздуха, че нещо не е наред. Майка им ги бе научила на всички знаци, как да ги разчитат, затова я чакаха да си дойде – тихо, без да издават звук. Вълчицата полегна за малко, докато си отдъхне. Стана, разрови скритата храна, даде я на вълчетата и легна до тях, гледайки ги как се боричкат, докато ядат. Заспаха. Тя видя през клоните луната. Стана уморено, усещайки как цялото тяло я боли. Отдалечи се от скривалището, протегна шия към луната и воят, който издаде, накара всички дървета да потреперят. Отдавна не беше вила така. Но осъзнаваше с болка, че воят не й помага. Мислеше с болка за времето в глутницата. Старите вълци казваха да не ходят по тези места: „там ще ни надушат“ – казваха те, но младият водач не признаваше авторитета им. Водеше стадото право в ръцете на ловците, без да осъзнава опасността, която ги дебнеше. Така бе чул – там имало повече храна, било по-добре за глутницата. Затова я поведе към … капаните на ловците. Много от нейните познати загинаха, падайки под изстрелите на ловците или под зъбите на мощните челюсти на кучетата. Вълчицата успя да се измъкне с последни сили, но това й костваше всичко. Докато виеше към луната, през ума й минаха всички онези моменти, които имаше там … От яростен и горест воят й стана някак си тъжен, самотен … отекваше в нощта и всичко живо се беше спотаило, за да не пречи на тъгата на Вълчицата … Сама срещу луната … 
Как се пълни празна душа?
Моля психолози, философи, минаващи и дюдюкащи да си дадат компетентното мнение. Все ке биде прегледано и мислано връху бира. Туй го обещавам от сръце!
Да знаете, тва следенето на сериали, хич не е лесна работа. Първо трябва да приспиш чаветата, щото то в такъв момент го дават. После се започва едно пристъпване от крак на крак, все по-близо и по-близо до телевизора, за да можеш да чуеш кво си ‘намолят’(според Деница) артистите, че, все пак, е намелен звукът – ако се събудят дечурлигата, ще се почне едно поръчване на детски и за на мама детското пак нема време. Та, значи, не стига, че едвам чувам, ми, за да чуя по-добре, се приближавам плътно до телевизора, гледам, ах-кам, смея се, роптая … ейййй, излишни нерви си вкарвам … къде се хванáх и аз сериали да следя … срамота …
Та, да знаете, съвсем не е лесна работа. Ако някой ви каже – я, па, тая, по цял ден седи и гледа сапунки, да му отворите ей такава уста и да му обясните на къв тормоз сте подложена, за да можете да гледате, какви физически усилия ви трябват, какво напрягане, чудо ли е …
Айде, да бегам, че филмът почва …
Любо реве неутешимо. Събужда ни с Деница. Казвам на Деница да не става и да заспива и отивам да видя какво става. Взимам го от баща му, запявам му, успокоява се, лягаме и след малко заспиваме. Татко му отива при Деница. Тя го ръгала, слагала си ръчичките върху главата му, по едно време го прегърнала, усетила, че не съм аз и се ококорила:
- Ти не си мама – установила с изненада.
- Не съм – усмихнал се той.
- Ти си много дебел – заключила тя.
They said