Вълчицата

Вълчицата тичаше с всички сили и клоните удряха муцуната й, но тя не усещаше болката по лицето си. Дъхът не й достигаше, но не можеше да спре. Ловците бяха тук и тази година. Бяха намерили леговището й. Тази година кучетата бяха по-зли и по-нахъсани да я хванат. Не смееше да погледне назад. Губеше време. Беше скрила малките вълчета на сигурно място и се опитваше да отклони вниманието на кучетата от тях. Прилагаше всички номера, на които я беше научил старият вълк, но те все я намираха. Беше по-нахъсана от всякога да спаси живота си. И, въпреки всичко, я хванаха. Скачаха върху нея, хапеха я, не й даваха дъх да си поеме … Нямаше кой да й помогне … Някак си , успя да се изплъзне от смъртностната им хватка и избяга. Кръвта от раните й оставяше алени следи по снега. Дали кучетата се бяха отказали или тя бе успяла да ги заблуди, не разбра, но достигна до скривалището на малките, които я чакаха с трепет. Усещаха във въздуха, че нещо не е наред. Майка им ги бе научила на всички знаци, как да ги разчитат, затова я чакаха да си дойде – тихо, без да издават звук. Вълчицата полегна за малко, докато си отдъхне. Стана, разрови скритата храна, даде я на вълчетата и легна до тях, гледайки ги как се боричкат, докато ядат. Заспаха. Тя видя през клоните луната. Стана уморено, усещайки как цялото тяло я боли. Отдалечи се от скривалището, протегна шия към луната и воят, който издаде, накара всички дървета да потреперят. Отдавна не беше вила така.  Но осъзнаваше с болка, че воят не й помага. Мислеше с болка за времето в глутницата. Старите вълци казваха да не ходят по тези места: “там ще ни надушат” – казваха те, но младият водач не признаваше авторитета им. Водеше стадото право в ръцете на ловците, без да осъзнава опасността, която ги дебнеше. Така бе чул – там имало повече храна, било по-добре за глутницата. Затова я поведе към … капаните на ловците. Много от нейните познати загинаха, падайки под изстрелите на ловците или под зъбите на мощните челюсти на кучетата. Вълчицата успя да се измъкне с последни сили, но това й костваше всичко. Докато виеше към луната, през ума й минаха всички онези моменти, които имаше там … От яростен и горест воят й стана някак си тъжен, самотен … отекваше в нощта и всичко живо се беше спотаило, за да не пречи на тъгата на Вълчицата … Сама срещу луната …