Онзи ден изминаха 6 месеца, откакто животът ни се промени тотално, а сякаш са минали 60 години. Никога времето не е текло толкова бавно. Друг път, като погледна назад и си викам: “Бре! Кога мина тва време?!”, а сега ми се струва толкова назад и не мога да повярвам, че това се е случило на мене, на моето семейство, на моето дете. Моето дете е най-големият герой! Пребори се за живота си с ритници, крясъци и плач. Изтърпя хиляди процедури, тежка химиотерапия(все още), хапчета със странични ефекти, невероятни болки на моменти, месеци в болница, нашите невъздържани нерви на моменти, забрани, глезения, пак забрани, хиляди боцкания, сумати абокади, отрови и ето я – моят победител, моят герой или както след слагането на всеки абокад, тя казваше през сълзи: “Мамо, аз съм голям кольой!”  През сълзи, смеейки се, потвърждавах: “Да, маме, ти си най-големият герой!” Никога няма да забравя първата аплазúя, беше страшна, тя спеше по цял ден, събуждаше се, будуваше по 15-20 минути и докато изхвърля гърнето, тя беше легнала на табуретката и спеше. Обръщаше очите и й се виждаше бялото на очите. Много страшно беше. Мислех, че я губя. Слава на Бога, грешах! Тя се оказа по-силна от мислите ми! Имаше моменти, в които не можеше да ходи буквално. Искаше. Но не можеше. Носех я. От тогава я е страх да ‘лети’, както съм я хвърляла хиляди пъти преди това. Страх я е да я прехвърлям през рамо, а го обожаваше и се смееше в екстаз от кеф. Страх я е от силно залюляната люлка. С болка и сълзи си спомням, когато онзи ден се уплаши, когато я залюляхме силно, както поиска. А преди тя се смееше в облаците и крещеше ‘по-силно’. Нищо. Ще го преодолее и пак ще бъде моето безстрашно момиченце. Много поумня. Много нахитря. В болницата се научи да говори. Всичко разбира и ме парира толкова яко на моменти, че се чудя да се смея ли или да я плесна зад врата :)   Невероятна е!

(следва) (някога)