Приспивам си Любо тихо и кротко, давайки му мляко. Той завалията, спи му се две не вижда. Деница до мене си приспива нейното Бебе. Доста шумно, според моите представи, но нейсе, приспа го. Тъкмо съм се заблеяла на никъде, чакайки Любо да си изпие млякото и да се гушне като малко мече в мене, за да го оставя на легълцето му, когато Деница, с отработено движение, оставя нейното бебе в количката му, целува го, като преди това му е пяла песничката, с която аз ги приспивам, пожелава му ‘лека нощ, да спиш в кош’, след което се обръща към мене и с отривисто движение слага пръстчето си на устата, изшътква ми императивно с шъш-кане, нетърпящо възражения, и то толкова ‘тихо’, че я чу и съседния квартал и каза – „Тихо! Моето бебе напá! Тихо да не ми го набудиш!“ Също толкова високо го каза, както ми и изшътка. Не знам как не й оживя бебето след този шум, но, ура! – имáхме късмета да не се ‘набуди’, както и Любо да не скочи да й го граби от количката. След това прибра обратно всичко, което беше изкарала от количката, сложи го връз спящото бебе – тва музикална играчка, тва нещо някакво за хващне на визитки, неква дрешка на бебето, всичко отгоре и си взе бебе мече да приспива. Хич не е лесна нейната с толкова много същества за приспиване, хиииич … Не може да се опише ситуацията, трябва да се види – как от умиление едвам се събираш и в следващия миг скачаш и козируваш, за да не събудиш бебето и да кажеш ’sir, yes, sir!’, както ми отговаря тя … Уникално смешна и сладка малка рошла …