Усмихвайки се, казва малката рошла, измъкнала се от леглото и шляпа с боси крачета по килима. Как да му се скараш на детето, че вече в целия свят тя е единственото дете, което още не спи??? Ама, хич не й пука, де. Прегръща ме силно и се залепва за мене, усмихната. Усмихвам се и аз. Колко дълго съм чакала този миг …

“Мамо, много хубаво готвиш!” – притичвайки пристига отново при мене с усмивка. “Мерси, мамо, айде сега, беж веднага в леглото и повече да не си станала!” – ласкаво-строго я сгълчавам. “Добре, мамо!” – изчуруликва и хуква с тежки стъпки ‘като малко слонче’, както тя самата се определи днес.

Чувам как леглото скърца и още докато е в движение, й подвиквам, шепнейки: “Веднага да лягаш!” Тя обаче си има други планове, дотичва до мене и споделя: “Мамо, заблявих да ти кажа, че имаш стляхотна плическа!” То е ясно – хлапето с усъвършенства подмазваческите способности, н, пък, го прави толквоа умело, с такава палава любов в погледа и слънчева усмивка … как да му се разсърдиш :D

“Мамо, заблявих да ти покажа кой ден сме днес!” – продължава, вадейки умилостивяващиреплики от арсенала си.

“Мамо, завий ме, както тлява!”

“Ще ми дадеш ли льозовото куче?”

“Ще ми изпееш ли песен?”

“Ще ме плиспиш ли като Любо?”

“Мамо, нали знаеш, че много те обичам!!?!!”