Фрау Помпщнитен натръшка набързо киндерите по леглата. На кой даде играчки, на кой – мляко и изрева на мига: “Аааааааааа … ‘ма, как щ’ти я вкара от Джумаята, бе,!” …  Един изрусен индианец беше вкарал гол. На всичкото отгоре той носеше кариочка и гледаше лошо. Госпожата вече кълцаше салатата на Любим Любезний, като не можеше да повярва как до преди малко скачаше и ревеше, скривайки Чубака в малкия си джоб, а сега вече беше равен. Некъв, облечен в светлосиньо, което дори не беше като светлосиньото на Аржетина, спомняйки си тирадата на  Дон Архентинев за  аржентинското синьо -  ‘ толкова светлосиньо, разбираш ли, няма друго такова, просто струи светлина от него …” и ликът на лицето му блесна в полумрака и озари накълцаната краставица от яд, когато индианците изравниха на африканците. След пет минути Фрау Помпщнитен, успяла да овладее влдаението на мислите си, повдигна поглед от салатата и видя брадат африканец, ходещ по терена, изтеглящ се нанякъде. “Нищо, моето момче, нищо, ще ги бием … нищо!” – чу се тя да казва на ум и се огледа. Беше сама и се втресе, късайки от яд магданоза, вместо да го наситни, както само тя умееше … “Е, не!” – изрева мощно госпожата, когато видя как топката разтресе мрежата, но нали си беше астигматик, а и те камерите винаги лъжат, не видя, че топката беше вън от вратата … Дори на нейни състезания не се беше вълнувала толкова … Но поне беше викала, колкото й глас държи …

Фрау Помпщнитен опита доволно от салатата на Ихо дел Архентина и зае мястото си пред бъдещето.