Госпожа Р.

От известно време трепереше, но днес вече не се издържаше. Днес беше денят Х. Днес беше Събирането, На Което Нямаше Да Присъства. Какви ли планове не се въртяха в главата й, какви ли сценарии не съчени. Изхходът или изГодът, както казваше устата й дъщеря, беше един-единствен – греда! Голяма студена греда. Дори не беше рендосана. За това имаше един-единствен вариант, който Госпожа P. въведе в действие. Имаше любимото ястие на дечурлигата – за едното наденица с картофи (за нея без картофи) и грах, за другото бейкролс и в краен случай (а, дано!) – препечени филии, за батето – всичко изброено плюс неква супа, подправена с много (ама мнооо оцет    ). И така, точка първа от плана беше чек-ната. Точка втора включваше обезшумяване(нямаше ли по-свястна дума за това действие, бе, хора?) на една от стаите в имението ‘Тука е така’, което беше трудоемко, но целта оправдаваше действията или беше обратното, не помня, но, така или иначе, Госпожа Р. имаше некое друго килце за дооформяне. И така, точка втора приключи успешно. Госпожа Р. изтри морно чéло доволно и с един замах, изкъпвайки кучето, с  полетялата … солена вода от отруденото й чело се отправи към изпълнението на следващата задача. Точка три от плана на агентът ни под прикритие Рошавото Л. беше да запише няколко мача на Пирин и Ман Юнайтед, за да има с какво да хипнотизира Бате. Успешно завършена. Сега … сега следваше най-тежката задача – да овърже децата със сезал (съвет, бтв, даден от вожда на Великото Братство на Бургас-ки веееееечери …) Тук историята не споменава за … липса на съпротива, но може да се спомене, че Госпожа Р. се оттегли от двубоя с люти рани и кръв, която шуртеше кат фонтана в градската градина лятоска. НО свободата иска жертви и когато настъпи уречения час, тя си взе с достолепно движение бирата, влезе фамозно в шумоизолиранта стая (я! ето я другата дума). След като придвидливо се заключи (ох, стар навик, нали децата бяха вързани в другата стая със сезал), Госпожа Р. седна елегантно на предвиденото й място, махна на въображаемия келнер да й налее кехлибарена амброзия, кръстоса крак все така елегантно и си пусна караокиту. Нали беше от Прованса, трябваше да се прави, че говори прованс-алски. Направи си няколко изключително сполучливи снимки, които възнамери да рамкира и да сложи на стената точно до надписа “Пирин Форевър!” и точно тогава усети познатото гъделичкане в стомаха й, причинено от китарите, с които звънеше телефонът й. Вдигна черната старомодна слушалка и напевно сподели: “Тук хотел “Хем пи, хем пя”, добър вечер ” Отсреща й издекламираха некъв ресторант и след малко чу поздравителни нечленоразделни възгласи “Йеееааааа …” може и ‘ууу’да се е вметнало, но Гопожа Р. от онемяване не го чу

happy new ears, pps … oops … i mean happy new year

Неразбирателство

Прибирам се оная вечер, докопала заветния бейкролс с бекон и гледам на пътя ми една рошава пухкава маца. . Викам си: “Ай, ша я заобиколя, да не  я стресирам животинката, да не ‘земе да търти в тая поледица … то, верно, ще падне смях как не може да зацепи, ама да не причинявам излишен стрес на милото животно” И почвам да захождам, хлъзкайки се,  отдалече. В момента, в който я заобикалям, оня рошав звяр ми изфуча, моля ви се. Аз да не го стресирам котарляка, той да ми се кара … Що за отношение! Бях дълбоко възмутена!

Пловдив по тъмно … (не на тъмно)

Отдавна не бях излизала сред града по тъмно (има-няма 4 години), но днес ми се наложи по една или друга причина. И, докато си дуднехме със сестра ми по телефона, изведнъж прекъснах някого – нея ли, мене ли, с възклицанието колко хубаво било на Главнатаааа … тя пък тъжно-мечтателно проточи как искала да се разходи по Главната (ама, сори, пиле, в Шопландия си немате такава Главна). Беше разкошно, драги зрители! Имам и снимков доказателствен материал. Ма не го бива много, щото ми трепереха ръцете … Ама, беше чудно! Призовавам сите пловдивчани, майналийци и филибетчии, които са блели до сега кат’ мене и не са стъпвали на Главната, да отидат ‘га падне мракът и да се насладят на приятната романтична атмосфера! Повтарям – ‘га падне мракът! Дори се изкушавам да заведем и хлапеториите, но това подлежи на подлагане на анализ на мързел(мой) и страх (пак мой), та нема да я бъде, май, тая работа.

Почнá се с пукотевицата. Отвън 3 минути стреляха почти кат на живо месо. Срамота, бре!Празници ли идат или що? Рожден ден ли ще честваме или що? Калпазани такива!

Та, в кратце – Пловдив по тъмно на празнични светлинки (като тази година, а не грозни кат … отдавна) е страхотен!

Щение

Спри да идваш във съня ми!

Моля!

Уморих се с нежността ти да се боря.

Кво като си Noissete. Все си млечен.

Оставам си с Nutela – теeeeчен …

Факти

Всеизвестен факт било, че мравките, като се напиели, падали на дясно

 

 

вопъл от созопол

Кой ме би да излизам в най-големия студ днес, не знам. Три пъти излизах! ТРИ ПЪТИ!!!! То нема такова чудо. Измръзнáа ми и бут, измръзнáа ми и чудо … даже по едно време чувам некой вика зад мене: “Шшшш, ей … госпожааа …” Ма, аз нали съм свирепа ентелегентна фина млада дама, маам гащи елегантно по леда и хич не се обръщам, въпреки дюдюканията, докат’ не усетих рязко сръгване в ребрата: “Госпожа … падна Ви носът!” Погледнах го – е, па, моя си беше …  Толкова студено, чак не съм усетила, че съм го изгубила … То, верно, че можех и да се облека, като излизам, не само да сложа ръкавици, шапка и шал, ама, ‘се пак … Даже бате ме заподозря в имане на любовник … Отговорът беше замеряне с пантоф в областта на корема(успешно за протокола) … Наглееше ми нещо. Ето и доказателствен материал. Не стига, че мръзна, не стига, че чаках на не знам си колко светофара, ми на ‘сичкото отгоре и ми звъни – Дени искала бейкролс. Бре … Тва беше на второто излизане. На третото пак ми звънят двамцата наглеци – ‘мамооо …’ ‘ казвай бързо, маме, че ми е много студено” (все пак, свалила съм си ръкавицата, за да не изпусна телефона, ръката ми заема формата на телефона от студ и едвам вървя, щот, иначе толкова изящният ми бедър, замръзва сантиметър по сантиметър в нечовешкия студ) “ама, неее, аз съм леля Светланаа”, ‘хубаво’ – изръмжавам – ‘после ще се чуем, че ми е много студено’. Вопълът ми изобщо не е отразен и продължава да се твърди, че била леля ми Светлана. Затворих, спрях се да прибера телефона, че на тоя студ не моем праим неколко неща наведнъж и продължих, еквилибрирайки пътя към домашното топло огнище, като преди това трябваше да мина да взема картофи, моркови, бейкролс, шоколад и нещо друго. Ма разбира се, нека гърчът за мама да е пълен. Аз съм гърчист-професионалист! И не се срамувам да си го призная! В следващият момент телефонът пак звъни ‘hush little baby don’t you cry, daddy’s gonna sing you a lullaby, everithing’s gonna be alright the lord’s gonna answer your prayer tonight …’ Обичам ТобиМак да ми пее на уше … Разбира се, че не вдигнах. И аз съм диване    И за кво излизах – да съм купувала ботуши на хлапето, че да можело да гази в снега … да си имам жестоките мисли … Първият път – ставали й, ма й излизало крачето, видите ли … след известен размисъл и гърч върху детето, се опаковах пак и марш към магазина. Вече не беше по икиндия, а смуглаво такова … Вторият път – стягали й били на пръстчетата … Де, брееееее … вече беше романтично тъмно с отблясъци от фаровете на колите … и мръзнене, докат минат гадните коли, за да мога да пресека …

За капак, подозирам конспирация от страна на EVN към нашата мила акумулираща печка, която от няколко нощи изключва чинно и прилично към 2 през нощта. Бате сутрин я оправя, тя през нощта  спира. В началото на ноември целият квартал побеля от писмени предупреждения, че на 8 декември ще правят профилактика на трафопоста. Добре, че беше топло него ден. Аз си сготвих предвидливо за едното хлапе, за другото се сдобих с бейкролс, щото Любо е много важен и отказва да яде вкъщи друго освен бейкролс, но яде само у дядо му препечени филии(щото само тва иска    честна дума!), играха, пяхме, танцуваха, почти ми паднаха батериите на телефоните да им въртя музика (колко съм умна да си запиша любимите им песни на телефона, чак не мога да си се нарадвам) … Та за ивиен-а. Откакт’ бърникаха, дет не им е работата, имаме проблем … и аз с моята антианалитична мисъл след една седмица заподозрях комплот и споделих мислата си с бате и тате(видни елтехници), че нейде има некъде таймер, дет спира печката по едно и също време веке почти цела неделя … а те ми закимаха а ла Пънчев, а тате дори изкара няколко теории, с които съм склонна да се съглася. Както и да е. ‘сичко има оправия. Скоро.

Още два дена и край на студа, братя и сестри.

копнежинг

искам там … да се зарея и да се забравя … да забравя и да се сетя … да се сетя и да потъна … после ще стана и ‘ще се обадя по интернета’ (много любим лаф от известно време) на някого … не знам на кого … който ми липсва … но ще оставя вълните да се разбиват в краката ми и да ми разказват истории от дълбините на океана … истории, които са чули, от слънцето, когато се е докосвало до тях в стемежа си да усети прохладата им и бурният им възторг …

Please, help!

Здрасти, дружина! Отдавна не сме се събирали на сериозно пиво, но сега е моментът. Предполагам, повечето от вас са чували за Таня – сестрата, която има още 6 братя и сестри, кои от кои по-умни и талантливи, сестрата, която се бори с гадна левкемия, сестрата, която веднъж беше в ремисия, но сега е с рецидив. За незапознатите – болестта се е върнала. Сега милото ми детенце е подложено на много тежка химиотерапия, която да я вкара пак в ремисия, т.е. да изчисти костния й мозък, за да може да се извърши трансплантация на костния мозък. За да се извърши тази операция, е необходим донор. Тази седмица цялото семейство се подложи на тест за съвместимост и всички се молим някой от тях да отговаря на всичките необходими фактори, за да е съвместим донор … или както се казва там. За необходимата трансплантация са необходими страшно много пари – от порядъка на 250 000 евро. Хора, тва е непосилна сума, за което и да е било семейство в България, да не говорим за семейство, което има дете с подобен проблем. До сега никога не съм ви молила за помощ, но сега, ви умолявам, да направим така, че това лъчезарно дете да се усмихне отново. Та тя до миналия четвъртък ходеше на училище, въпреки поддържащата терапия! Да помогнем лъчезарният глас, който има невероятната им майка да блесне отново.  Казвам ви, хора, тази жена има най-живия жизнен глас, който някога съм чувала дори и при такъв проблем. Толкова жива и невярваща, че детето й може да си отиде … аз не съм срещала такъв човек до сега … невероятна е … Моля! Нека помогнем на Таня да живее! Има открита сметка за нея в Прокредит банк. Сметката за Таня Рачева е BG22PRCB92304031258112 . Името на титуляра на сметката е Румен Георгиев Рачев.

Извинявам се, но това не търпи отлагане! Става въпрос за живот! Детски живот!

Благодаря ви!

cry in the night

загасени светлини, кротка музика, болки в уморени колене, корем, надиплен на три, гърлени крясъци ‘ма-ма, ма-ма, ма-ма’, докато не усетя, че всеки момент ще наруша спокойствието на квартала, ставам и отивам, хващат ме за врата и с целувки ме теглят надолу … ма много силни тия хлапета, бре … с нежност и финес се отскубвам, изръмжавам ‘лека нощ’ за билионен път, съпроводен с въздушна целувка и притварям врата зад мене, получавам върнатите въздушни целувки плюс нови нечленоразделни викове, които са придружени от мърморенето на деница как не можела от два-три часа да заспи, слушайки любо как вие като професионален фен на Пирин Благоевград, докато сънувала най-прекрасния си сън    а на мене съобщава как ‘гледала лошо, щото любо само я събуждал’, ама той наистина не спира да вие (буквално) … аз, обаче, съм толкоwа уморена, че въобще не ме интересува, да си вие детето, за тва са му тия дробове, кога, ако не сега … все повече потъвам в зеленината на музика и нейното спокойствие … слушайки как любо се дере, кашляйки престорено, последвано от мамамммммм, мамаммммммммммм … Go Tanq! Go Tanq! Go Tanq!

Гицето

Когато Гицето страдаше, цялата Вселена страдаше заедно с нея. Звездите спираха две от бляскавите си връхчета, луната потъваше в кратерите си, слънцето слагаше очила, за да не се виждат сенките, причинени от мустаковата тъга, метеоритите не се разпадаха в знак на почит, млечният път си слагаше какаово покритие, за да не дразни изтормозената душа на Лейди дъ Мусташ, а Нептун си траеше, за да не го замерят с джапанка. Нептун не беше планета, а черно псе(много красиво и очарователно, според самия него, и просто черен пес, според Гица). Ама толкова черен беше, че чак забрадката на стрина Вуца от съседната махала се свиваше в срамежлив реверанс пред нюанса на Нептун. И така, Гицулина страдаше. Беше видяла, че мустакът й олесява и не знаеше дали това се дължеше на халвата, която изяждаше всекидневно или остаряваше. Изведнъж се видя малка и съсухрена вместо мощната женщина, която виждаше всеки ден в отражението на локвите, сгърчена на три(третата чупка беше в коленете) и о, ужас! – нямаше мустак. Цялата околия говореше за това вече две недели, а то какво било. Гица се почувства като гол охлюв. В яростта си се поддаде на тайната си страст – казачока. “Три танкиста” изпълни три пъти – по един за всеки танкист, “Калинка моя” я изпълни с цялата фауна, която познаваше и накрая, в умората си, ревна с цяло гърло – “искам си мустакааааааа” …

Този вик я събуди. Видя, че иглата на грамофона е зациклила и издаваше неприятен шум. Мадам дю Мустакó усети потта от кошмара да капе от мустака й и успокоена тръгна към нивата, където я чакаха нови изненади.