„Защо искам да съм учителка по математика?“
О, Боже! Никога, никога, никога, заклевам се, никога не съм искала да ставам учителка по математика! Какъв индивид трябва да си, за да търсиш такова нещо в гугъл и защо са го препратили към мене????

Шокиращо ми е! Ние с математиката не се уважаваме. По-скоро тя мене. Аз съм си кротошан. Но тя … тя е зла и ме преследва. Преследвала ме е, преследва ме и ще ме преследва. Не мога да избягам. Дори и тук.

7.30  ам – Любо крещи с възторжество в гласа: ‘ма-ма’, ‘ма-ма’. Ставам. Престъпно рано е. Дет’ вика татко – още е тъмна доба. Правя му млякото с едно око … Не, не му слагам едно око в млякото, гледам с едно око. Връщам се в стаята, давам пътьом водата на Деница, която е крещяла преди това за нея, а аз все така съскайки, пардон шъш-кайки, се боря за тишина. Все пак е много рано, а до следващата ми почивка в 3р.м. има много … престъпно много време. Взимам Любо, слагам го напреки на леглото, лягам до него, давам му млякото, слагам си една мечка под главата и заспивам. Уж. Шишето на Деница издава невъобразим шум. Любо се върти като дива коза. Нейсе, изпива си млякото и заспива. Заспивам и аз. Уж. Деница ме пробва като матрак. Слага си краката върху мене. Заспива. Заспивам.

по някое време  ам -  Деница става, взима си останалата вода, започва да пие. Чува се. Нищо. Аз продължавам да се правя на ударена и не мърдам. Любо започва да се върти, да пуфти, става, хвърля се с все сила в другата посока. Чудя се кога ли ще нацели дървената ограда на леглото … Не успява и днес … Деница е станала и седи с крака, провесени надолу, все едно е на язовир … Проглеждам с едно око, бутам я по гръбчето и със знаци й казвам веднага да ляга, за да не събуди Любо. Не разбира. Айде отново по индианската. А тя нагло се обръща към мене и ми изпръхтява като лос – сърдито. Прекалено рано е за шамари. Не си чувствам ръцете и без това. Поглеждам лошо. Деница ляга върху мене и започва да изпробва еластичността на ръката ми. Да, маме, върти се почти навсякъде. С малки изключения. Понасям изключенията тихомълком и безропотно, нали, все пак, ме е послушала и е легнала. Любо продължава да се върти и хич не му пука. Става и застава седнал. Усещам го с цялото си същество. Отварям едно око, колкото да не е без хич и в процепа между миглите установявам колко съм права. Двамата се гледат един друг. Любо е във възтрог и тръгва да слиза. Нищо, че е с торба. Той отдавна й е хванал цаката. Слезе. Забучи глава в леглото и захапа чаршафа с  все така възторжени възгласи  „ееее, ъъъъ, гееееее“ и бебешки кикот. Това е сигнал и за Деница да става. Казва ми нещо. Явно, мозъкът ми саботира толкова ранното безразборно-неразбираемо-нечленоразделното дуднене и аз нищо не разбирам. Деница разбира, че не разбирам и тръгва сама да си прави, каквото там е казала. Прегазва ме. С все 16 и кусур, кажи го 17 кила. Почти ми спира въздухът. Отварям едва-едва едното око. Взела си е едната мечка и дудне за некъв друг мечок. Едвам се обръщам по корем на секиме и продължавам да съм със затворени очи, ако и отдавна да съм будна. Поне физически. Чувам: „Мамо, ‘тавай!“ Пропускам го. „Мамооо, казах ‘тавай!“ … „Мамо! ‘Тавай!“ Как ще ви го върна, като тръгнете на училище! Нищо, че и аз ще се гърча.“ – мозъкът ми е пропуснал зла мисъл към миличките ми дечица, спомнил си, явно, неистовите опити на майка ми да ме събуди сутрин рано за тренировки. Мдааа … ставам. Откачам мечокът, заради когото бидох прегазена и го давам на Деница, която ме посреща с бурен, шумен възторг. Умът ми се усмихва. Лицето ми все още не може. Деница светва лампата в другата стая, и то, без да ползва стол. То, верно, че е ниско вкъщи, ама чак пък толкова … Боже, кога ми порастна чавето?!? Отивам в другата стая, влачеки крака и съм посрещната от фразата, която иска да чуе всяка майка сутрин: „Ака“, обръща вниманието ми Дени към Любо и продължава да си прави нещо на мечката, заради която бях грубо смачкана. „Какво прави?“ – питам аз, неразбиращо. „Ака“ – подхвърля ми тя, както се хвърля кокал на куче и ме оставя. А е още едва 9 и малко …

Как не се мери кръвно.

Не се мери, когато ти е лошо.

Не се мери, когато си сам, лошо ти е и ползваш механичните апарати за кръвно или както там им се казва, но не са онези, които са с батерии и ти пускат музика, докато тръпнеш в очакване.

Не се мери с едно чаве, което ти виси на конче, когато главата ти ще се пръсне, друса се(не друса се, а друса се) и пее, и с друго чаве, което е на 1,3г и дърпа усилено маркучите на апарата.

Резултатът,  при всички случаи, ще е незадоволителен и, най-вероятно, няма да чуеш къде ти бумти сърцето в жалките си опити, съпроводени от писъците на малкия калпазанин и тъжните ти викове на забрани и помощ, да спасиш единственият работещ апарат в две къщи.

Иначе, и ние го знаем метода със златния пръстен и кончето, но тогава ще е още по-тъжно, трагикомично(траги-  за мене и комично- за драгите зрители) и нещастието ми ще бъде пълно.

Не правете така.

Лелеееее, как щях да се изложа днес … Срам! Голям срам! Ама да почна от началото.

Написала съм си всички документи за подаване за детските на децата плюс едно друго нещо за удостоверение, че Деница може да пътува безплатно с жп и междуградски транспорт два пъти в годината. Дръж се, Българийо, Деница те гази … Социалното е на майна си райна, но аз вървя пеша. Тоз бедър, дет го имам, не е за градски транспорт. Требе да го развеем из града. И така, тръгвам аз, екипирана с тесните дънки, убавото яке, нароших гнездото, една спирала, едно моливче, ей тъй, да блесна още повечем, грабнах папката, отбих атаките на Любо да идва с мене и тръгнах. Добре, че не се навлякох. Страшно топло беше. Още първите 20 м от отсечката усетих остро пробождане в лявата област. Еми … да … ходенето не е като вдигането на гирички от по 12 и 16 кила под формата на деца. Както и да е, с упражнения по дишане закрепих положението. А съм едва на една четвърт от пътя … Излизам от подлеза … най-мразим коли, дет не знаят как да спират, за да дадат път на други коли и ми нарушават ритъма. То, верно, и  аз съм позабравила правилника, че от бая годинки не съм карала … станаха 14. Въх! И книжката ми изтече. Постоянно си повтарям, че трябва да я оправя. И постоянно нищо не предприемам по въпроса. Продължавам моя поход към Социална служба и се сещам за писанията на Ирония. Поздравява ме тя за хубавото начало на деня. Нейното признание ме кара да се усмихна точно, когато се разминавам с две девойки. Малко странно ме изгледаха. Пука ми на жилетката. Следващото нещо, което ми спира дъха, е собственото ми отражение в един прозорец. Чак ми идеше да се разцелувам. Толкова съм красива! А 15м по-надолу дори едно списание ме посрещна с възгласа „Ти си върхът!“ Е, нема начин – надух се и продължих, плавайки, с разперени платна. Стигам до пл. Съединение. И изведнъж виждам нейде из висините коледна окраса. Хе! – изсмях се подигравателно. Когато се обърна лелята два метра пред мене, разбрах, че съм се изсмяла гласно. Голямо важно! Нали грее слънце в косите ми. Понататък гледам един котарляк („коколяк“, според Деница) да се гуши в един кипарис. Не, не минавам през парк. Насред пазара съм. Четвъртък пазара. Скоро разбрах, че за хората, които не са от Пловдив, им е много странно как са кръстени тук пазарите. Че се и подхилкват даже Еми … толкова си можем филибелийци, кво … Я, тук имало и оръжеен магазин … ах, че смрад – следващият магазин е за 1лв и нагоре, следва кръстовище, още малко и почти преполовявам пътя. Добре, че съм тренирала и имам стройна, стегната крачка, движа се добре по трасето. Тъкмо да се застопоря да изчакам 16-те коли, когато гледам шофера на мазното черно возило да маха с двете ръце на стоящите от двете му страни, изявявайки се като dj и вече не издържах и се расмях с все сила. Интересно било из града. Оттам нататък не помня, помня, че приближавах крайната цел, пристигнах и ура!, нямаше хора пред мене. Зачаках търпеливо да дойде служителят, който се оказа чистофайник. След всеки гражданин си миеше ръцете. Не знам от погнуса или просто страда от мания некаква. Щото, докато си ги миеше, звънна телефона, като приключи разговорът, пак отиде да ги мие. Чувах как тече водата, затуй знам, пък и пред мене се избърса в един лист. Взе ми документите. „Вие – пита ме той – нямате ли удостоверение за пътуване?“ Започнах да обяснявам с факти и минали пъти квото си знам. „Не, не, нямате, така ли, много подробно ми обяснявате“ Еми … нямам… нали ти давам молба за подобно, що за въпрос. И започна едно разглеждане, едно сверяване, прочитане, пак прочитане, пак гледане, пак сверяване, ще кажеш, че за тия 35 лв, дет ти ги отпуска държавата за детски, я охарчваш, мама му стара. Па и аз кат съм с две, направо я овътрям. Ама, нейсе. Мина половин час. Отвън настана глъч и суматоха. Попритесних си се, задържам ги хората. Когато излязох, всеки следващ ме гледаше от злобно по-злобно. Ама, какво да направя, аз не се мотам. Майната му. Звъння с трепетен глас да споделя на бате Спаси, че, разгеле, най-накрая си тръгвам и до половин час съм си вкъщи. За нула време стиганах до пазара, там ме чакаха пиците. Пицарят беше безкрайно любезен. Даваше ми едно по едно нещата, гледайки ме в очите. Добре, че бях с тъмни очила, щях да се изчервя. На Деничето пицата я сложих в чантичка и забързах към къщи, че храната на Карлсон трябваше да взимам. Изядох си пицата баш в подлеза, избърсвам се, сгъвам си чинийката и почти да я изхвърля в едно кошче, когато в последния момент виждам, че това е кошче за боклуци, верно, ама то се продава, не е сложено там за възпитаните граждани. Боже, как щях да се изложа! Че те и няколко наредени бяха. Ужас …

Общо взето, бързо ми заспиват чаветата, ако и да е мааааалко по-късно от ‘дивите и възпитани шопéта’    , но днес Деничето буквално ме разката. Добре поне, че Карлсон заспа сравнително бързо. Първо се клехме в любов. Много. И към мечетата. Масажирахме крачетата. Пак се клехме в любов, гушкахме се, кискахме се, ама тихичко, да не събудим Любо. Седнах и тъкмо се бях разпенила по една злободневна тема и чувам шепнешкия вик: „Мамоооооооо“. Свалям си пантофите да не тропам като кон посред нощите на тоя балатум и отивам, опитвайки се да свикна с тъмнината. „Едно малко животно ме уплаши“ Бре! „Искаш ли да светна малката лампа в другата стая?“ „Да!“ – отговаря, нахилена, че малкият й замисъл е успял. Сядам. След известно време чувам топуркане. Идва при мене, срамежливо усмихната, вдигнала си крачола на карираната пижама и обяснява шепнейки(да не събудим Любо): „Боли ме крачето долу“ Тъй като от химиотерапията и усилената доза кортизон, която пи един месец, се появяват зверски болки на моменти в крачетата, та чак вие, аха-аха да скоча, но, като я гледам как се е нахилила вътрешно, започвам да протакам: „Къде те боли?“ Тя се усмихва и почва да дудне: „Искам при тебе да стоя“ и се наглася да седне  в мене Ах, ти, чушко малка, беж в леглото! „Ама, крачето …“ Давам й малко от лекарството и отивам да я завивам пак с уверението, че повече няма да става. Тъкмо излизам от стаята и чувам как крещи, шепнейки (да не събудим Любо): „Маамооооооо!“. „Абе, Дени, стига вече, заспивай, кое време стана?!!“ А тя нагло ми вика:“Обличай се“ „Кво да си обличам? Пижамата ли? След малко“ Тя: „Къде ще спим?“ Аз: „Тук, къде, утре ще спим на другото легло(изтървам се аз и започвам да се моля да не поведе разговора защо на другото легло)“ Май се кротна.

Вчера гоних ‘лоши чичовци’ с ритници навън, чудовища хващах за ушите и ги изхвърлях през врата и едвам успях да я убедя, че те са се уплашили от мене и най-вече от нейните викове(главата ми е гръмнала) и повече няма да дойдат!

- Айде … тичкай, тичкай – побутваше тя Любо по гръбчето. А той, тичкаше и падаше, тичкаше и падаше и се кискаше до изнемогване. Докато навири дупéто, докато събере крачетата, докато стане и Деничето пробягало още две обиколки около столчето. Тъкмо е станал и тя го побутне пак грижовно, грижливо, сестрински: „Айде, тичкай, тичкай!“ А той, милия, тичка и се киска, тичка и се киска …

Не, това не е моя измислица, това е живата реалност. Нема да споменавам как го хващаше за ревера на блузата и го мъкнеше като мръсно коте, а той, милия, едвам си отплита краката, ама бая смех си беше … Днес съм се сгърчила от смях, докато ги гледам как обикалят едно столче (сис, жива и здрава да си, колодрум цял ми подари) и се кискат и се кефят. Деница, пък, до толкова се изпоти, че чак си взе една кърпа и започна да си вее, вятър да си правила. После реши да я ползва като дълга коса … А съм я пипнала, а ме е накаканизала …  И аз не смея. Снимам, както ми е заповядано. Тъй като клипчета не мога да приложа, ще се пробвам със снимка.

Моля, дюдюканията и упреците да не са към фотооператора, той толкова си може.

До ей ония ден ходех като зебра в главата, къде русо, къде черно  (за голяма изненада на Деница, че имам черна коса), та реших да взема нещата на сериозно и стига го бъркам детето, та да взема да се боядисам. Да, де, ама нали съм умньо, реших и дългата бяла брада и нея да боядисам. Е, нема я вече – окапа. Вече не съм мъдра и стара, а само мъдра. И дваж по-стара. Снимки няма, щото във времето, в което се пренесох, няма такава техника. Но за това пък съм три пъти по-красива.

Публикация, която е от жизненоважно значение и е храносмилателна.

Няколко часа по-късно:

Деница иска да се омъжи за мене и да стана нейна жена. Определено външният ми вид е сбъркан …

Празна глава мъдри мисли не ражда.

Празно сърце душа не пълни.

Ама стой та гледай неколко бири

кво правят …

‘Някак странно е да гледаш влюбено’ … Не знам защо този израз ми излиза, когато се сетя за горната фраза „Танго за обречени“. Дори не помня защо съм го запомнила, какво съм имала предвид … В живота на човек се случат 1001 простотии коя от коя по-проста. И точно в най-голямата (щото всяка следваща е по-голяма от предишната, физиците и математиците го знаят това) съзираш нещо, което опровергава и двете фрази. И ‘танго за обречени’ (макар че тук не е видно за/на какво са обречени), и ‘някак странно е да гледаш влюбено’. Кога да гледаш влюбено? Когато си на две ракии? Айде три. Когато си долу и се гаврят с тебе и чувстваш с пълна сила поговорката: „На умряло куче нож вадиш“ или както и да беше. Когато си влюбен и гледаш влюбено, а около тебе е разруха? Когато … когато … когато …? Много са когато-тата и кошмарите ми ги подскават всяка нощ, нихната мамица кошмарска, но най е хубаво да си обречен да танцуваш танго с този, който, въпреки всичко, те гледа влюбено. Свръхтрудно е, знам. Но пък танцът е прекрасен. Е … естествено, че, докато се научиш да танцуваш танго, те настъпват, настъпваш яко и безкомпромисно, ама, кво … тангото продължава, нали

п.с. прилича на есе, ама не е … изсмуках си го от пръстите, да ми запълва блога

Деница към бебето си – „Ти си моят син!“
„Защо на дядо му е лошичко?“ – Защото е лошо времето.“ „Ама, не бива такива льаботи“ или „Ми, щом е стар, да си купим нов дедьу“
Любо обикаля около детската й количка и гледа да докопа Бебето или количката. След три-четири неуспешни опита и сумати кръгчета, Любо се отказва, а Деница констатира доволно: „Това вече е длуга льабота!“ При един от поредните опити за мародерство над Бебето от страна на Любо, се чуват неистовите крясъци на Деница като зов за помощ: „Зайо(баща й), мамо, Бубе, Бубее, не, недей, пуа си е мойту бебе“.

Нещо е станало в момента на количката и я чувам да я оплаква: „Ооо, количката мииии … Как’о ‘тана с количкатаааа? Тате, как’о ‘тана с количката? Бебето а стОи тук!“ Голямо нареждане нарежда … когато не се опитва да се налага с рев и ръмжене. Изяде половин тава пица и пита за още. Аз едвам дишам. Злоупотребих с пица.

и т.н, и т.н. …