Повече от това не мога да искам. Дори и да затрия блога сега, дори и да го продължа, нищо повече няма значение. Най-накрая съм призната – блогът е открит под признанието “нищо не е същото без теб!” Край … аз бях до тук …

… обожавах сестра ми да разказва за учителя си по геометрия и зам-директор на училището. Мисля, че беше сряда, когато имаше два часа при него и на вечеря, събрали се около масата, тя разказваше ли, разказваше … Страхотно беше! Е, имаше и ритници под масата, главно по моето кокалче, като отговор на детския ми въпрос: “Сестра ми (тогава й виках ‘како’), вие що днес следобед не бяхте на тренировка?”, а после аз още по-детски (разбирай недосетливо, да не кажа тъпо, след ритника) питам: “Що ме риташ?” Връщам се към тези спомени и ми става особено приятно и усмихнато ( и сега можеш да ме видиш как се хиля в монитора) … Помня и писмата от една нейна приятелка – и двете с невероятно чувство за хумор … и винаги ни хвърляха в луд смях. Помня, че веднъж въпросната приятелка беше изпратила трохи като демонстрация и доказателство на това, което беше яла и за което беше писала в писмото (тя учеше в Правец тогава, голяма работа, знаете   ). Още се смея … Колкото до 6-те точки, означава, че сестра ми е получила с един отговор 6-ца по геометрия за годината в средата на първия срок   Плюс това, въпросният учител беше назначил Малкия Кирчо (100 кила борец … мисля, че беше) за охрана на сестра ми, докато пренася неква важна учителска книга, не й помня името вече … Бяха щастливи моменти! И се радвам, че ги имам …

Това беше първото от 6-те (не)важни неща, които радват душата ми – спомените

2. Една определена мелодия от Dudaktan kalbe … Загледах сериала, докато с Деница бехме в Изолатора. Загледах го поради липса на други канали освен К1, бтв(-то), както ми се подиграва дъ Зеткото, въпреки че не говоря така и Нова телевизия, разбира се. Та, докато Деница спеше, случайно попаднах на този сериал и останах очарована от сполучливото и различно понятие ‘сапунка’. Мелодията е много нежна, успокояваща и много добра … (да, бе, знам за кво се пее, благодарение на аерен … 10х, брато!)

3. Разходка до един определен магазин   (о, не, деца, не е Била … ще ви се    )

4. Суетата ми
5. Убийството на комари! Да ви изсъхнат хоботите, дано!
6. Да измета двора при татко ( а той не е малък и съпътстван с голяма битка с комари, паяци, гадини …) ама е кеф после – чисто, чисто … без листа … чисто …

Това е от играта на Бу , в която бях включена от Мама Меми
с доза хумор (де, шамарите, деееее )

Другите, призовани на червеното килимче са:
1. астилар (прости ми, възползвах се )
2. Вал
3. Вили
4. Кеклето
5. Точи (тъй като виждам, че последният пост ти е игра, викам си “дай да превърнем септември в май и да върнем усмивката на хората с присъствието ти )
6. Шу (де шъ бегаш?)

Много се дразня, когато в Била (най-вече), хората решат, че трябва да си подреждат безбройните покупки в също толкова безбройните торбички, взети специално от дома, за да не им даваме 20 ст гювеч на мръсните капиталисти. Следва да платят, търсейки трескаво точни стотинки в свръхмалкото портмоне, в  което и дъщеря ми няма да се намери и поглеждайки ту ядно, ту, уж, виновато, ту извинително към следващите на опашката, щото, видите ли, ги били задържали. Ми move it, де, move it, move it! Помисли малко преди да нервираш, и без това, изнервения български народ. За съжаление, ми прави впечатление, че това не са пенсионери, които са си купили едно кисело мляко и два кренвирша, а достолепни представители на средната и надсредната класа сред населението ни. Ми, срамота, бе, братя българи, може ли да ни пишат, че сме втория по интелигентност народ, а да сме такива цървули на моменти? Извинявам се на засегнатите, аз в повечето случаи съм сигурно същия бастун, но гледам да се съобразявам с останалата част от обкръжаващите ме, все пак не съм Робинзон Крузо в необичайна обстановка и имам добро възпитание, но има моменти, в които единствено доброто ми възпитание ми пречи да не натикам някого в на мишката дупката. Айде, холан!

Честит да бъде този ден, в който Жени е родена и е поела глътка с жажда!

Честит да бъде този час, когато ти, когато аз, когато някой се ражда!

Мило мое  Жени, никога не се жени в тоалетна за жени

Пожелавам  животът ти да е огърлица от усмихнати мигове, щастливи моменти, влюбени мигове, смеещи се моменти, триумфиращи мигове, прекрасни моменти, ридаещи мигове, борбени моменти, пияни мигове, здрави моменти, детски мигове, тропащи детски крачета моменти … Желая един прекрасен живот, изпълнен с любовта и добротата, с която си обгърната от семейството си, приятелите ти, откачалките и

нека зло да ни забрави, да сме живи, да сме здрави и живеем стоооооо годинииии!

Целувам те и те прегръщам и те изпращам на екскурзия ей там:

Fly over the rainbow, my dear! Love ya!

Много неща ми се иска да кажа и все не намирам думи. Отдавна не бях гледала как са намирали този блог, но днес ме хвърлиха в оркестъра – намерила са ме по “ейййй” … Какъв човек си, че да търсиш ‘ейййй’?

Обожавам усмивката на дъщеря ми, когато я погаля, мислейки, че спи, а тя се захили палаво със затворени очи, мислейки, че е успяла да ме заблуди …

Обожавам нахилената физиономия на Ел Греко и постоянното му ръмжене и каканижене, придружено с кискане особено, ако се гонят с Деничето. Обожавам, когато е разстроен и протегне ръка единствено към мене, въпреки че последните месеци липсвах от живота му …

В момента, в който Деница се събуди и я занеса в стаята с телевизора, чувам “моя мед” в ухото си, което означава ‘моя ред’, демек, да й пусна детско. Преди много време, след гледане цял ден на детски, в които затъвах като в блато, имáх неблагоразумието да ударq с юмрук по масата и да кажа: “сега е моят ред, тук ще се гледат новини!” , а малкото диване от всичко да вземе да запомни: “сега е моят ред” и сега го изпозлва под път и над път. Понякога е безкрайно смешна и сладка, понякога е невероятно вбесяваща. Разбира се, в доста от случаите, с баща й преритваме от смях, но … понякога си измиваме ръцете един с друг: “ей, сега, да свърши на баща ти мача”, “ей, сега, да свърши на мама детското” (о, да, и тати и мама имат детски, иначе как ще се вредим до Сашо Диков и Hallmark?”) Разбира се, доста често си правим оглушки и се измъкваме с: “айде да правим салатааааааа”, демек Деничето е седнало на бар-стола, хванало ръката на салатаджията и ‘прави’ салата, щото вече нищо вкъщи не се прави, без тя да те държи за ръката или тя самата да го прави. Невъзможно е! Т.е., е, но, ако не си мазохист и не ти се слушат истерични плачове   Все пак, детето иска да се научи и да участва дейно в семейния живот … е, верно, не ни дава да се целуваме, ама и това ще отмине … надявам се … вече близо 3 години чакам отмяната на забраната да се целуваме с баща й и да се държим за ръце, ама, на – надеждата умира последна …

Чувствал ли си някога подобен мир и спокойствие? Живееш в мечта … слушаш любима музика … живееш в любовта на семейството ти … слушаш любимия ти детски смях и гъргорене … живееш в кутийка с размерите на дворец … оставяш сълзите от щастие и вълшебство да се стичат по страните ти … слушаш по един или друг начин ‘тук съм’ и мед (да не се бърка с ‘ред’) ти капе на сърцето … друго си е да си благословен     it’s good to be back … here … in the center of the Heart(home) … the home is where the hurt is …

От много отдавна ми се иска да пиша за “Не съм мама, баба съм”, но все ги забравям случките, а те не са една или две, докато сме при татко, и току се зарека, че – ето, това ще го напиша и става нещо и заричането си остава до там или просто … забравям и всичко си остава там, в миналото и нашите щастливи души. Гледам си чаветата и не мога да се нарадвам на щастието, което е пристанало в дома ни. Имам най-прекрасните деца на света и никой не може да ме обори! И двамата са от диви, по-диви, търсят се един друг, обичат се и се хилят на щуротиите си един на друг. На голяма почит вкъщи е гонката – най-често Любо задава началото, тръгвайки към изгрева. По някое време се спира, за да провери дали сме разбрали малкия му замисъл на Вагабонтий Вагабонтиев и в момента, в който ни види нахилените физиономии, забива глава и хуква през глава да пълзи към нищото, кискайки се. Деница вече е хукнала след него, смеейки се и се чуват един през друг възгласите ни: “Бебе-беглец! Още един беглец!” Любо се чупи от смях, виждайки Деница, а ние се въргаляме, гледайки ги как се смеят и нищо друго няма значение! В момента, в който Любо бива хванат, той изпада в луд смях, Деница започва да скача на леглото, малкият започва да блъска по него в луд възторг и циркът е открит  – заповядайте, деца предлагаме бира, бира и много бира, ракията и шопската салата на бате ви Спаси да не сте я пипнали   Другото, което ни счупва от смях, е как Любо скача в кошарата и вика. Баща му го кръсти “Гръцки фен”, щото “така били викали гръцките фенове по стадионите”. Безкрайно смешен е! Няма описание за такова нещо. Само седиш и се чупиш от смях. Новият му прякор е Ел Греко. Безкрайно ги обичам и двамата … ако и да крещя след Деница постоянно … много е диво, тва, ейййй …. така си е седнало на ушите, че нищо не чува кво му се говори … аз й обяснявам нещо и вече съм почти на ръба на истерията, тя най-сладко се обръща към мене и ми обяснява как чичото с маската бил набил другия чичо, щото бил лош. Де, брееееееее … да се смееш ли, да плачеш ли, да си блъскаш главата ли … ама, тва е най-най-най-най-лекият пример, който мога да дам. Няма да споменавам защо се бавим, когато тръгваме на разходка – аз казвам: “Дени, ела да сложим наколенките (примерно)” и виждам как малката кльоща е поела в другата посока с невероятна бързина, че се и крие … бре … от де таз смелост да се гаври така с мене? Не остава неовиквана, ама, по погледа й виждам, че ‘кат си пееш, Пенке, ле, кой ли та слуша” … Тотален хит вкъщи е “Хей, ръчички, ей, ги две …” За Любо е универсалното успокоително. Удари ли се, спи ли му се, разкиселее ли се нещо, запявам и се нахилва. Деница се включва в пеенето, припява и бате Спаси ( получава се асинхронно пеене на три гласа) и веселбата е готова. Днес, обаче, трябваше да сменя жанра, от което и двамата полудеха от кеф и в момента, в който свършех да пея и си виках: “Браво!”, Деница, смеейки се, викаше “айде пак”, а Любо, гушнат в баща си, ръмжеше ‘аааааааааааа’, въртеше ръчички, демек “кво се шмулиш още, ми не почваш пак да пееш?” Задавих се от пеене, щото в същото време хранех Деница(няма връзка що аз се задваих), на Любо му се спеше отдавна и беше голямо изпитание за мене все пак се опитвах и филм да следя … абе, кеф голям … колкото до “не съм мама, баба съм”, има много … най-малкото е, в момента, в който започнат да оцветяват книжки. Татко така се вживява в цветове, излизане от линийките (според Деница “намейки”) и току си изръмжат, че ‘това било неговата книжка, чакай да довърша”, ‘неееееее, дай ми я”, ‘ чакай, бе, само още малко’, не, дай да видя другото’ … голям смях е отстрани … Татко дори толкова се вживява, че по няколко цвята държи  в ръка за което отнася и солиден бъзик, разбира се Но последната мания в оцветяването е Деница да държи молиБа или ‘намастера’ и аз (или който и да е) да й държи ръчичката и заедно да се оцветява … така се научи в болницата и сега гърчът е голям … не ме питайте как ми се схваща ръката с тия молиБи …

стана бая длъжко, утре или другия път ще разказвам за реда на Деница и Скуби Ду :0) … както и как Карлсон се хипнотизира от тях …

учудващо е как няколко бодвания в “Гараш” и две глътки бира те карат да забравиш сълзите … за съжаление, остава чувството, което, колкото и да е притъпено, пак си е чувство … никога не съм отказвала да гушна деница, освен когато физически не съм могла, но на последък просто нямам нито физическа, нито психическата сила за това … доста често се измъквам с разни измъквания: ” трябват ми и двете ръце, ей сега да оправя това, ей сега да прибера онова, ей сега да си почина, ей сега ала бала, ей сега, дъра-бъра …” … да, знам, не трябва да я лигавя и не го правя … само този, който не ме е чул как й говоря, само той ще мисли, че я лигавя и въпреки това … понякога просто полудявам от нерви как ми хваща ръката и я ‘меси’, докато пие вода или просто така се успокоява ли, де да знам и аз, но на моменти пощурявам … сладко е, безкрайно сладко е, мечтала съм за това, имам го … когато спя или съм седнала и тя в мене, но, когато мия чинии или режа нещо … слуша в повечето моменти, тъпо го представих, не е точно така, но … просто има моменти, в които не мога да  й доставя това удоволствие … и винаги излиза в мене въпросът и винаги се подлагам … защото за нея това е по-важно от рязането на хляба, което може да изчака малко, а моето нетърпение може да бъде наказано жестоко … почти винаги я гушкам, защото сега мога, въпреки че ръцете ми треперят нонстоп … никога няма да си простя, ако имам силата, а не го направя, заради нещо толкова маловажно … éλа, éλа … обожава да танцувам с нея на тази реклама, смее с глас и кара баща си да я гледа как се въртим … на всичко, което се пее, иска да го танцуваме заедно и да го пеем … правим го … дори понякога я викам от другата стая, за да танцуваме заедно или да види рекламата с ‘бикобите’ (биковете) … чака с нетърпение да й порастне косата, за да връзваме плитки и да слагаме фибички като принцесите, въпреки че знае, че и така е една малка прекрасна принцеса … днес четохме за първи път от “Малкия мъж и малката мис”. Издържа около 3 страници, което си е абсолютен рекорд. Можеше и още да издържи, но аз не издържах, защото малко преди това беше вдигнала 37.2 и на мене ми се скъси живота с няколко месеца … слава Богу!, оказа се от претопляне, щото, нали е, диво, та, то не беше тичане, скачане с любо, кискане, ядене … нормално, ще кажете, кво се шашкаш … но ужасът, който изпитвам всеки един път и последствията от него ме хвърлят в невероятна бездна … вледеняват ме и нема толкова цифри по света, които да се изброят игличките, които са ме наболи в момента по сърцето, душата и де що има кръв и плът по мене … да не съм се притеснявала, казват, да не съм се притеснявала … да, знам, има много по-тежки случаи, знам ги, виждала съм ги, познавам ги, подтискат ме и ме успокояват, подтискат ме и ми дават надежда, виждала съм ги, чувала съм ги, знам за загубата им, знам за борбата им, знам и за нашите успехи … но не нося сърце и душа от мрамор, мамка му, човек съм, това е моето дете – изстрадано в носенето и запазването му, в раждането му, в борбата за живота му, в желанието да го придобия 10 години … това е моето дете, не ми казвайте да не се шашкам и да не се притеснявам, да не съм чула някой да ми казва, че мрънкам, че жив го изяждам … знам, че ще се оправи, че сегашните ми тревоги и притеснения са били излишни, но сега страдам, сега плача, сега съм в него … макар че, като се замисля, верно, си мрънкам – хората  ‘зимат в университета две години за една, срещи изпускат, забравят да резервират маса за великия свети валентин и трябва да го празнуват вкъщи с любимия, о!, ужас, не са намерили листо от бук, а от дъб и травмата е неизлечима, ядат шеф бест вместо маги и пържола вместо мюсли … уморена съм … и ръцете ми треперят … ай, наздраве …

Защо, като се боядисвам във фризьорски салон, плащам, а, когато аз се боядисвам, никой не ми плаща?

Струва ми се, някак, нечестно.