Няма ден, в който да излезна с детето, я на разходка, я да съчетаем полезното с приятното и някоя лелка или баба до толкова да изпадне в истерична радост, като я види, че чак да й се прииска да я вземе. Е, почва да ми писва! Всъщност то ми е писнало от много отдавна и понеже се опитвам да бъда възпитана, успявам да докарам подобие на усмивка, когато някой от въпросното съсловие се опита да направи опит да ми ‘превземе’ детенцето. Верно е, че е сладка, верно е, че е красива, верно е, че мойто гардже е най-рошаво и аз съм влюбена в дъщеря си, ама, айде поспрете си поривите малко, де! Днес успяхме да избегнем едната баба, която все си мисли, че Деничето я харесва, но на връщане една друга лелка от 20м се развикала: „Колко си сладка, ела да те взема!“ Съвършено непозната жена. За първи път я виждам. И чак ни доближи на 50см и вика: „Ей сега ще те взема“, аз вече се ядосах и контрирам: „Как ще ми вземете детето, не говорете така!“ Тя, изобщо не чувайки какво й говоря, протяга ръце и почти заплашително за мене изграчи: „Ей сега щ’те взема!“ Леле, полудЕх! – „Абе, не говорете така, стряскате ми детето!“ и всичко това става в движение. Господи мой, каква е тая криво разбрана радост да се говори така на малки деца, че ще ги взимат от майките им? Не мога да го разбера това. Аз, че страдам на тая тема, страдам, но това, което днес се случи, си беше чисто сбъдване на страховете ми. Едно е дядо й да каже: „Ей сега ще те взема“ и да се подгонят из двора, пищейки и смеейки се, друго е неква дебела лелка да ми протяга ръцете си към моето чаве и да иска да ми го вземе. Аааааааааааа … ще има кютек другия път!

Advertisements