Хвала на таквиз шофьори, които ти спират, за да преминеш! Тъй, де, требе да сме обективни. Не може само да ги плюем, милите. И те душа носят. Има и такива, които са възпитани и учтиви. Днес, както всеки ден, излизаме на разходка с чавето – тя скача в количката, аз нарамвам раницата с де що неща има за нея, бурканчетата за храната плюс кофички, лопатки, камиончета, топки и ала-бала и се отправяме към вирхушките, катерушките, пързалките и пясъчника. Да, де, ама не щеш ли, чавето си каза тежката дума – не щяло да ходи още на вихрушките, да съм я возила. Сигурно се питаш, драги зрителю, като как съм разбрала нечленоразделната реч на хлапето. Ето как – в момента, в който реших да завия към пясъчника, веднага се разръмжа, развика се „нееееееееееееееееееееее“ пронизително и посочи с пръстче желаната посока. Коята се оказа неизвестна. И така половин час ми се показваше и крещеше накъде да завивам. Ако щеш. Аз каталясах накрая и отсякох – щеш, не щеш, майка ти се умори, требе да седне. И така завихме за n-ти път към пясъчника, като преди това обиколихме района в радиус един километър. Да му се не надяваш на това дете. До преди година, ако исках да я сложа в количката, изпадаше едва ли не в истерия, като как така съм си позволила такова безумие, пък сега мило и драго дава само и само да я возя, бутам, разкарвам, показвам, но, както се разбра – където тя пожелае, не може да има никакви своеволия от моя страна. Та на едната от посоките, която ми биде зададена от малкия GPRS, трябваше да пресичам булевард, но на пешеходна пътека, а не на светофар. И аз, чинно и прилично, се наредих да чакам да минат три автобуса един след друг (егати късмета 🙂 ), двайсетина коли и тъкмо, когато реших, че вече е възможно преминаването ни, се оказа, че другият светофар бил пуснат и трябва да изчакам следващия поток коли на жаркото слънце, което, ако и да беше преди 11h сутринта, вече печеше като за 2 следобяд. И се заредих с нова доза търпение, мърморейки на ум. Но каква бе изненадата ми? О, поспри, сърце, не тропай, първите две коли спряха и направиха редица, за да мога да премина. Чудо на чудесата! Сега, ако трябва да съм честна, срещу мене на „островчето“ имаше още три майки и едва ли колите са спрели заради моята чудно хубава красота, приветливост и обаятелност, но нищо не ми пречи да се лаская, че е било така. Затова с най-красивата си и учтива усмивка, преминах, благодарейки и на двамата шофьори. Стигам до „островчето“ и пак се застопорявам да чакам, но, не мога да повярвам на очите си, днес е ден на чудеса – млад момък спира, за да премина!!!!! Благодарейки му с метани, аз преминах и това изпитание!
Това е моята благодарност към всички съвестни шофьори в тази страна!  Оп, оп, оп, oп, пералнята ми тръгна да проска … до скоро, драги ми зрители 😀

Advertisements