Легнах си в 1 и кусур. Като всяка нощ. Що да се мъча да спя, като не мога? Събудих се в 5 … агейн … боклукчийския камион … В 6 ми звънна телефона и аз реших, че нема да ставам да ходя в болницата, ама не би! Дойдох в хоспиталито, прие ме докторът и ме прати по живо по здраво … при акушерките. Егати дългия, горещ и скучен ден! Стаите не са отчайващи, както очаквах. Купих си тостер, шоколад и кола, а бате Спаси отбеляза, че не ме били пратили на курорт там, а работа да върша :mrgreen: … Добре, че беше жената в заведението да ме разсмее … Убих едно животно. Клас насекоми. Девойката до мене се ужаси от жестокостта ми, ама тя не знае за ужаса ми от тия гадини. Няма да споменавам как изпуснах един комар. Два пъти. Втория път с джапанка. Срам! А той, гадината, дори пълзеше и току се обръщаше да ми се оплези. Сега нагло пърха около мене и се подхилква. Очаква ни нощ на дебнене. Бреййй … голяма жега …Няма да споменавам за труповете на мъртви хлебарчоци, които се валят по земята кой знае от кога. 4.30ам е. Абе, тоя комар нещо много натежало ми лети. Понапълнял ми се струва. А аз обезкървена и нахапана.

Ден Първи

След грубото събуждане и командата да си измерим температурата (ами нега – както казва Деничето – къде ми е термометърът?), отидох да ми правят проба за упойката. Бидох татуирана с „Medaxon forever“ на лявата ръка с химикал и пусната да си ходя. Както си мързелувах блажено на леглото, влезе Тя и ме разстреля: Л-то, тръгвай!“ „Къде, бе, госпожа, за операцията ли?“ „Да“, изръмжа тя. Въх! А няма още 8 ам!Е, па … щом требе … Събрах багажа (държа да отбележа, че, когато ме приемаха, никой не ми помогна да си пренеса чантата, а тя беше възтежичка, все пак ме бяха накарали да си донеса половината къща, но пък на момичето до мене й донесоха чантата до сами легло, както и на едно девойче от малцинствата, ама да издребняваме. На отиване към операционната ми носеха чантата. Хвала!) Викат ми – избери си къде да седнеш, ей сега ще дойде докторът и почваме. Кво сядане, бе, брате, аз изорах плочките … ми притеснително си е сега, кво … За операционната ли питате, баби … Една зала тип стая на изтезанията, операционната маса с окъсан зелен чаршаф (зеленото беше хубаво) а от ляво виждаш как касапите се мият и приготвят да те разпарчетосат. Много злокобно беше. Легнах на масата. И тва ми беше най-голямата грешка – нахвърляха ми се като лешояди – взеха ми едната ръка, сгънаха я някак си и ми я закопчаха с каиш. Ощипаха ме и аз изръмжах. Поправиха се. В другата ръка една зла девойка ми набучи игла. Още ме боли. А къв студ беше … Анестезиологът се ипита да внесе хумор, докато сваляха кръглата лампа над мене. От раз позна че съм тренирала, по пулса. И така, с две вдишвания ме приспаха и отидох somewhere over the rainbow Интересно, с какво ли ме приспаха – малко люто-гадно-медицинско нещо, ама свърши работа. И изведнъж шамари, викове, болка, адска болка … злата девойка продължава да е зла, даже е още по-зла и ми се кара. „Боли“-викам аз, а те „стига си викала“. Аз обаче се заинатих – „боли, не пипай, леко …“ Чувам гласа на доктора: „Л-то, спокойно, кво става?“ Аз си знам моето и тъпо и упорито повтарям до изнемогване, че ме боли. Вече и аз съм зла, не слушам и се дърпам. Наистина болеше, а ме блъскаха с тая количка все едно бяха на увеселителен парк. Пак ми заповядаха да млъкна и аз вече изпаднах в умопомрачение … Усетих някой да ме гали по лицето и да ме успокоява. Миличкият бате Спаси. Беше бесен, че ме блъскат така, щеше да пребие някой.Вече съм в моята стая, а от болката продължава да не спира, въпреки битите уж обезболяващи. Идва докторът и ме пита пак кво става, ми кво да става, бе, душо, рязал си ме току-що. Боли ме … Искам да ми каже, че всеки момент ще ми мине, нали е доктор, нали ги разбира тия неща … осмели се след малко да ми каже, че ми е бил 4 ампули болкоуспокояващо и понечва да тръгне на някъде. Аз, по принцип, кротък, тактичен и деликатен човек, говорещ на „Вие“ на такива хора, го посочих с пръст и му заповядах: „Стой тук!“ и той, завалията, си седна и : „Тук съм, тук съм!“. Сега ме е срам, ама …След малко ми биха още нещо, което аз разтълкувах като обезболяващо, но се оказа затоплящо нещо. Полека-лека болката взе да отшумява, докторът се успокои, акушерките се успокоиха, аз – също. И не можех да си избия една картина от главата от преди 4 години на една друга операция, как трепереше една жена, оперирана от рак и как я бяха захвърляли в стаята ей така и как се карах със сестрите, за да й обърнат внимание. Странно нещо е паметта. Не можех и да разбера защо на първото ми секцио след събуждането от упойката изобщо нищо не усетих като болка, а сега сякаш целият ад се беше наговорил срещу мене.

Първият ден го проспах. Вечерта дойдоха бате Спаси, сестра ми и докторът. Вече бях пак тихия и кротък човек 🙂 Акушерките вече не бяха зли … Бебето е страхотно. С гъста черна коса. Малко, сладко и кротко. Прилича на Деничето, когато спи, а, когато е буден на единият си дядо, на когото е кръстен.

Мисля си – защо трябва да викаш и да се караш на болен, опериран, умиращ човек. Не говоря за себе си. Или поне не само за себе си. Шокът от излизането от упойка с такава зверска болка е нещо неописуемо. Който не го е преживял, той не знае. Едва ли, като казжеш да млъкне на болния, той ще се успокои и всичко ще му мине. Нещо ни куца практиката с успокояването май.

На третия ден си изпросих ядене. На обяд ми дадоха кюфтета с фрикасе, но за вечеря вече акушерките бяха други и малко им се досвидя. Искаха да ме минат със супа или кисело мляко, но се смилиха и ми дадоха картофи. Яденето представляваше 5-6 малки парчета картофи, съставляващи половин голям картоф, скрити в 4 бучки ориз 🙂 Нищо, де, аз и на киселото мляко щях да кандисам, толкова бях освирепяла от глад. Но ми е интересна тая диета. В Торакс още на другия ден ми дадоха ядене на обяд и вечеря и тук чак на третия ден им се откъсна от сърцето. Ми нали бебе трябва да храня, бре, хора? Как да стане тая работа, като съм на вода и ябълков сок? Ама аз не разбирам. Сигурно има причина.

… некъв странен тип е доста гаден доктор – що съм била отпаднала, ми боли ме, „е, ми, щ’те боли“ Ми, знам, че ще ме боли, затва не се оплаквам, шмульо такъв. Щеше ми се ти да имаш матка, да ти я отрежат и да ти викам после – повечко движение, повечеко движение.

Ден 5-ти – Яденето продължава да им се свиди. Последното ядене е в 7 вечерта и първото в 9 сутринта. Ми аз ще изпосталея така … И тва на родили жени???? … „люби ме, люби мееее, целувка даруй мееее …“

Към края на престоя ми тук вече си имам ферма за комари. В началото беше един. Днес са три. Не е трудно да се хранят. Просто им предоставяш исканото ляво бутче, дясна ръка, лява ръка и така до пълно обезкървяване. Те си знаят какво, по колко и как да папат. Снощи се бяха съсредоточили върху дясната ми ръка, а предната вечер върху лявата. Сега съм татуирана навеки с тяхната либоф. Не е трудно да им се угоди …

Advertisements