уморена съм. много съм уморена. „лягай и спи“ не е решение, нито има кой да ме остави да поспя. не знам защо малкия реши, че само в мене ще е спокоен. не знам защо, когато излизаме на разходка четиримата, по-тежкото дете винаги е мене. не иска татко й да я носи. и тъкмо съм оставила бебето, деничето вдигне ръце да я нося. баща й я вика той да я носи, тя се дърли кат’ пърле „гагай са“ (бягай). за да не правим сеири по улицата, а и моята глава вече не я усещам, я взимам и се почва носене на конче, гъдкане и смях до небесата, тя се отпуска в мене и „мамо, айде, деее, там“ – да я гъдкам, целувам, а тя да се смейка, докато й свърши въздуха.уморена съм. вчера бяхме с татко и чаветата да си платим тока, водата и дърибус-бърибус. аз бях с кенгуруто, щото деничето реши, че ‘колата мооой’ и така, тя яхна количката, а аз носих 5-килограмово кюфте, което спа непробудно през целите два часа и половина, докато бяхме навън. на опашката за тока две женици ни казаха да минем отпред с децата, за което им поблагодарихме от сърце, но останалите си направиха оглушки и хич не ми се правеха панаири. бързо стана, влезнахме, платихме си тока, татко се нареди за водата, там един дядо се замота, яко. после един младеж загуби още 15 мин на чакащите, щото кой знае от кога не си беше плащал водата, че сметката му беше двеста и кусур, с лихвите и триста и отгоре. „ама, лихвите, отделно ли се начисляват’ и не ще да плаща и не ще гада, а аз все така гъдкам деница в количката, а дребосъчев кърти зимен мечи сън. почва вече да ми понатежава, а не съм 100 кила като баща му.както и да е. тръгнахме си. прибрахме се. малкия яде и реши, че пак иска в кенгуруто. от два следобед до 1 през нощта е спал точно час и половина. а аз седнах за първи път през деня за малко по-дълго време в 17.39. уморих се. а не мога да легна, щото всеки момент ще се събуди да каже ‘кряс’, въпреки че ми е кротко мишлето. вече се усмихва съзнателно и ми гука 🙂 много ми е сладък. душанка. обожава горещата вана. една вечер лют скандал ми вдигна що съм го била извадила от горещата вана. ама лют ви казвам. деничето ми е добро детенце. играе, пее, учи се, чете. шегувам се. само белИ мисли. свалих й татко барба и барбароните. поне сменихме малко том и джери, че ми иде да извия вратовете на де що котки видя по улиците заради ‘мишу и мяу-мяу’ (том и джери). пита ме едно дете „кво е тва татко барба“ много вървежно детско по мое време. радвам се, че деница го хареса. когато пеят във филмчета и тя си пее“тататаааа“ 🙂 Муцуни, стягай се, че ви превземем хора 😉 все забравям да се похваля – имаме си нови люлки и пързалки на площадките (имаме две площадки в квартала). много са готини. днес беше официалното откриване на едната, но аз не заведох децата. беше гъчканица яка, нищо, че имаше клоун. отидох на другата, щото предположих, че няма да има деца и люлката ще е само наша, а деничето пощурява от кефи иска все по-силно и по-силно да я люляме. и пищи от кеф. ние сме единствените, които вдигаме шум на люлките. другите са едни такива ошмулени и само гледат, а деница вика, пищи, смее се, рита с крачетата и вика: ‘мамо, отиии (мамо, още /по-силно да я люлям/) ‘ в главата ми само бръмбари и боза има. искам да напиша един пост за говоренето, но няма да е днес. лягам си.

Advertisements