Преди два месеца бате Спаси отиде до „Социални грижи“, за да подаде молба да ни плащат всеки месец превеликите и достатъчни детски помощи от 25лв, а аз вкъщи гледах бебето. да не ‘земе сега някой да си помисли, че всичко е минало тихо, гладко и мирно? Върнаха го. И така три пъти. Първият по моя вина, следващите пъти по тяхна – ама, не сега, елате утре, ама, не сега, айде другия месец, обаче да знаете, чдругия месец пак трябва да дойдете, щото миналата година така и така, ето с тази бележка елате, живи здрави. Ок, немаш ядове, како. Искахме пак ние от счетоводителите ни справка за доходите, щото, видите ли, дават ни бюджетния излишък на страната (демек толкова много пари ни дават, някой да не си помисли нещо друго), та, нали. Идва другия месец, аз подготвям документите, сгъвам се на 16, за да мога да приспя децата на обяд да не ги мъкна с мене в тоя вятър, отивам и оная къдрокоса гъска ми се репчи още с първото изречение. Не ми стана приятно, щото, като знам пак как ще се изгърча за невероятната държавна щедрост, как пак Деница, може би, ще го отнесе, че не иска да спи, а само дудне и събужда Любо, който пък, видите ли, само в мене е спокоен, а друг реве и притеснението покрай всичко това, а тая гугутка дългокоса ми се кара що съм нямала молба. Ми да беше дала миналия път на мъжа ми, а не да флиртуваш с един красив мъж с малко дете пред тебе.“И кво? Друг път не сте ли подавали?, ама с тон все едно й дължа 4983лв от преди две години. „Идвала съм.“ „Ми кво тогава се мусите?“ Е, те тва чаках – „Ами, ако може следващият път да бъдете мъъъничко по-любезена.“ „Аз съм свръхлюбезна“ „Ако може само малко да се усмихнете“ „Е, вие кво – всеки ден ли се усмихвате?“ „Да, всеки ден се усмихвам“ МИ знаеш, че ще върнеш човек,бе, девойче невъзпитано, поне се насили да се усмихнеш малко, че да не му стъжняваш деня. Знаеш ли колко усилия и нерви ми трябват на мене, за да дойда до тебе, а ти да ме върнеш вседно си Шефа на Администрацията. Или си мила и любезна само със съпрузите на майките, които идват при тебе? Много се ядосах, честно. Не само, че ме връщат, щото наситина ми е много трудно с двете деца да има напасна режимите и моето отсъствие да не се усети, иначе патардията е голяма, а ревът – оглушителен, а от това ми се къса сърцето на хиляди парченца и, когато една такава невъзпитана чушка ми се изпрепчи по този начин нагло, невъзпитано и безцеременно, ми иде да й откъсна главата от глезените нагоре. Не бива така, драги зрители, не бива. Пъров насмотах бате Спаси, че не е взел молба, но пък той не е виновен, милия, че не са му я дали, а той ми е добричък и ме разбра, после се оплаках на Нийли. Милата ми добра стара Нийли – 10х, мило! Егати скапаната държава сме. Наскоро четох една случка, която се беше случила на Другаря мил … еми, мисля си, че трудно би се случило нещо такова тук, да не говорим да са спокойни, да ти искат документи за доходи, все едно си най-големия престъпник и дърибус-бърибус. Много се ядосах, честно. Съжалих, че съм се оплаквала, че говоря само на нечленоразделна реч вкъщи. Кел файда да говоря на разбираем език, когато насреща виждаш говеда? Само аз ли останах възпитана в тоя град? Разбира се, веднага след това изтеглих пари за шопинг-терапия … Не помогна кой знае колко, ама пак … бива 🙂

Advertisements