Плаче ми се, како Тодоро, плаче ми се още реве ми се, стрино Фросо. И двете знаете, че съм безкрайно уморена, но отскоро се прибави и ужасяваща болка в гърба и гръбнака плюс това, че малкият дзвер реши да спи по половин час и да будува по 4. А е вече 7 кила и отгоре диването. Ръце не ми останаха. Не, лельо Сийке, не се оплаквам, направо си рева. Днес използвах всички позволени и непозволени средства да приспя диването – заспива след поредната доза танци, манци и песни на народите, слагам го на леглото и още във въздуха той доволно се нахилва – наспал се бил. Как, беее … сине майчин, толкова бързо се наспа за 3 минути? Викам си: „Моя шъ да е вината, избързах, не се е бил успал, другият път ще изчакам малко повече.“ Другият път, како Недельо, беше след 4 часа след като се престраших да направя нещо, което не е много за предпочитане, ама, сърце майчино не трае на мъките синовни. Заспа. За 15 мин. В мене. Оставих го и веднага се събуди. Гледа лошо. Издул бузи и рита. Бре … Пуснах му играчката да му пее и избягах, белким съ успокои. Ни щье, ма, бульо Йордано, ни щье диваньето … ‘Зех гу, сменьих му гащьитьи … че и дрьешкьитьи … на мама пича е той, еййй … Говорим си ние с него, гукаме си, ррр-каме си, пеем си, хилим се, папаме се, гъдкаме се, идва голямото диване … айде, да нахраня него, после татко им, той, добре, че си папа без кандърми като Деничето (теееее … 100 кила не са от кандърми, шъ знайш). Отиваме да се приспиваме с Деничето, а татя й гуши малък Любо или както татко му вика – гушеното пате. Ама, те бузите му по-големи от корема, ма, бабо Станке! Татко му му вика – кат’ на сандбернар му станали … та, гуша аз Деничето и танцувам с нея, а бате ти Спаси танцува с Любо (ски ся справедливост – аз съм 57 кила и се гърба с 13 кила чаве, той е 100 кила, сложил си е бебе 7 кила  на корема и вика „ох, кръста ми“ … де, бреееееее … кат фана гьостерицата … чи кат я завъртяяяааа …) абе, заспаха заедно и двете чавета. Ура! Победата е наша! Сядам аз да си почивам, бате Спаси ляга да дремне, малък Любо се е наспал и вдига врява. Де, бре, синковец, едва половин час мина, кво ти става? ‘Зимам го, лафим около 15-на минути с Шувили, разменяме опит с дресировката на чавета, Любо се прави, че спи … нали … тук е време да споделя нещо, което ме втрещи в последствие.  Vilford, много шъ ма проща’аш, ама туй требе да се каже, да знаят хората … Валката, видите ли, бил обучен да внимава много с по-малките от него деца, даже се оставял бил да го бият. Сяяаааа … то много убаво туй, ама периода на обучение … къв е бил, според вас? В моето съзнание веднага изникна среднощ, вали студен дъжд, духа бръснещ вятър, а милото дете е изкарано по червени шорти с карирана мантичка отгоре, също червена и козирува в студа. До него две хлапетии, с дъждобрани и топли дрехи и кубинки 24 номер го млатят яко с плюшени играчки, а Валката неустрашимо, мълчаливо и като един Орфей, запокитен на край света, прикован на скалата, понася болката, студа и влагата, която, бтв, е вредна за малките деца и костите. Викам си:“Гле’й с’а кво нещо са инженера, съчетан със зъбаря … добре поне, че сръбска музика не са му пуснали на детето …“ Както и да е. Оставям Любо на леглото, той спи. Ура! Успях. Моля се поне за половин час. След три минути върл рев, скачам да не събуди Деница и татко им. Впрочем, кво се притеснявам за него – той не може да бъде събуден от 40 топовни салюта на крайцера „Аврора“, камо ли от бебешки писък. Взимам го, познатата непозволена тактика, усмиряване, заспиване, след малко опит за поставяне в леглото и като се почва едно пъшкане, едно хъркане, една ма’ане с ръчички, ритане с крачета, едно чудене кое очЕ да си нацели … рискът да събуди Деница е огромен, а това ще е най-голямата ми грешка за деня. Грабвам го бързо, въпреки всички поучения на старата гвардия: „Ама ти на ръце ли го държиш?“ и сначале. И така 16 пъти. Накрая намерих вярната тактика, шшшшшшшшт-нах на вече събудилото се Дениче да трае малко, което смотолеви нещо за гуата, ръката и ура! – успях! – дзверът е приспан! Ъм, кво съ радвам , следва 13-килограмовото – гушвам го аз, а то с насочен пръст ми показва посоката, в която да вървя. Кютна се на земята да гледа „мишу няу“ (том и джери) и мерлик настана най-накрая. 6 часа по-късно пеех „на таяяаааааа стааарааааааа масаааааа седяхме ниееееее с тебеее двамааааааааааааааааааа чаааааааааак дооо сууууутриииинтааааааааааа“. Което съвсем не означава, че къщата е потънала в тишина. Съвсем не. Просто аз си пеех, за да не рева. Моите чавета заспиват след 23h. Ако щеш. Ей го е – 23.51 е – още ме дъвчи, щото, видите ли, не признавал той биберон. Де, бреееееееее … де, бреееееееееее …

Advertisements