image003e

В къщи има лошо куче. По-точно лошо за останалите, не и за мене. Пази ме доволно и си заслужава прехраната, дори и да не я иска. Бори се самоотвержено за мене, въпреки че някой път е с цената на жестоко физическо насилие над мене, но, пък си личи, че е от обич. Кучето е рошаво, порода малък пудел, с черна козина, големи черни очи, диво, много се усмихва и смее, постоянно иска да се гоним около масата. Ето и за какво иде реч: както всяка сутрин, съм събудена по особено груб начин, дали ще ме сръга в ребрата, дали ще ме набучи с пръстче или ще ми хване главата и ще ми я върти в най-различни посоки, дали ще легне върху мене и ще ми забрани да стана да видя що, аджеба, бебето ръмжи, Деничето ми винаги ме изважда от дълбок сън. Днес набързо се измъкнах от хватката й, дадох малък Любо на татко му и се шмугнах бързо в леглото при нея, за да спра пороя от сълзи.Тя се гушна пак до мене и почтииии бях отпътувала, когато татко й реши да дойде в стаята при нас. В следващия момент Деница беше скочила върху мене и лаеше срещу баща си – „гагай тука там“ и сочи с пръстче посоката, в която да напусне баща й. „Аз пинкам ‘а мама“ и положи главичка върху рамото ми. Той, чинно и прилично, се подчини и си излезе. Замота се някъде, след малко  пак реши да дойде и започна нещо да ми обяснява, а Деница пак скочи, сложи си двете ръчички върху устата ми и забрани на баща си да ми говори, а на мене – да отговарям. То и да исках, не можех – устата ми биде запушена с две лапички. Ейййй, опасна порода са тва малките пудели, еййй …

Advertisements