В моменти на бясна умора плача, къде се треса като магаре, къде тихомълком сълзите си споделят кво са преживели на излизане и кво ги чака, къде полудявам и само нещо да ми се каже, покаже или си помисля, че е накриво и мааани бегай – ставам идиот; отдавам почит на мисли, които дори не са за мислене, да не кажа за говорене, уморявам се допълнително да се боря с тях и накрая ми иде да крещя, но нямам възможността. Не ми казвай да ида в тоалетна и там да крещя на водата. Тъпо е. И миризливо, въпреки всичката хигиена. Наум да крещя е още по-изтощително и тъпо. И всичката тъпа болка по всички неща ме сломява и превръща в отратителен жалък човек. Отникъде не се вижда(уж ) помощ (физическа поне) и колкото и да не се предавам и аз съм човек, мама му стара и аз искам да ме поглезят. Не съм войник в римската армия, нито моряк в Испанската армада. Просто съм … бастун та дрънка … с дълга коса, която не става дори за расти. Мразя се, когато се карам на Деница. Единствено моите диваци и двамата заспиват С ГОЛЯМ ЗОР в 23.30. Не е честно, Господи, исках диви деца, но в игрите, през деня, когато имах майка, когато бях по-млада и определено не когато …

… кво съм седнала и аз да рева, като има много по-зле от мене …

Коментари от сорта на „гуш“, „горе главата“ или подобни ще бъдат изтривани.

Advertisements