… в ада … Шест дни и шест нощи си играхме с ангината на има-нема. Ту имаше температура, ту немаше. Тъкмо си помисля, че всичко се  разминало и тя се връщаше с гадна, зловеща насмивка. Да не споменавам и болките в коремчето, които се обостряха особено през нощта и тя, нощта, отредена за сън и почивка, се превръщаше в необичаен кошмар за майчиното ми сърце и неверояните болки на детенцето ми. Няма да описвам пъшкането и скимтенето на Деничето през този, тъй дълъг за мене, период, няма да описвам как сменихме два антибиотика, няма да описвам борбата, която водих, за да дам ‘чудно-вкусно-вълшебното’ сиропче, от което повече няма да боли и да пари на коремчето, няма да описвам яростта, в която изпадах при психологическата бариера от вида на лекарството и отчаяния опит на детенцето ми да пие простотии и нема да описвам моята слабост, която проявих в случая, нито ще разкажа как съм стояла на земята с часове, държейки я за ръка, докато гледаме некви невъобразимо тъпи детски за „Spider-riders“, или за некви мумии и кобри, които по незнайна причина се превърнаха в ‘детското на Дени“ и ‘детското на мама’ замина на много заден план, ама на мене майната ми, детето ми да е добре, нема да споменавам самотата и липсата от майчина подкрепа, борбата с хиляди нездравословни мисли, за да не ви въвличам в моя ад, въпреки че си позволих да го направя с двама човека, но иначе щях да полудея и да си разбия главата в стената. Да, знам, така растели децата. Не ме интересува, не искам моето дете да расте така. Да, знам, няма начин да  я/го предпазя. Не ме интересува! Не искам да закоравявам сърцето си и с всяка следваща болест да си казвам: „То е нормално при децата“ Не е нормално за моите деца. Не давам! Чуваш ли?! Не давам!

Advertisements