dsc06970Полегнах днес на обяд за 40 секунди да си почина, уж, нали, от тежкия ден до момента. Веднага бях накачена от Деничето, което си търкаляше по мене едно пластмасово кученце на колелцаот шоколадов мечо и се киска, и се хили, и ме блъска по кокалите. Трай, трай, ама то до едно време се изтрайва и почнах да моля за пощада. Един път, два пъти, три пъти, няколко пъти, накрая леко повиших тон с уверението, че, ако не престане, ще се скарам, ааааааааааааа … Отговорът беше: „Мамооо .. стигааа ти …“ и продължи да си гледа детското. След малко се обръща, вече зацепила кво е искала да ми каже и ми вика с тънка усмивка: „Чушка малка“, от което, аз, докато разбера какво точно ми казва, щото още фъфли тва моето Маугли (вече по-разбираемо), избухнах  в неудържим смях … С моите камъни по моята глава – когато й се карам, така й казвам – „чушка малка“ …