Тъй.1. Любо официално казва ‘мама’. Да, знам, че няма нищо общо с мама и не е свързано, но, тъй като моите гарджета са най-рошави, определено вкарват всичко точно на мястото си, щото Любо има предвид точно мене, когато сумти, ръмжи, мучи, крещи, пее „мама“. И аз се пукам по шевовете от кеф.

Тъй.2. Деница е на път да оздравее от много гадна болезнена инфекция ли, вирус ли, грип ли и аз не знам какво, но така ми виеше и ревеше детето от болка, че сърцето ми се късеше. Нема да споменавам за борбите, когато се дават нюкацуто(лекарството) и сълзите, изрорени от ужас, нито кандърмите на кого са тапките(капките) – на бебо или на Дени … „Не на Дени тапки, моляяяяяяяя, на бебооо“ „Бебо не е болен“, „И Дени не е болеееен“, „Не нюкацууу“, слава Богу, всичко е на път да отшуми. За разлика от тъпото ми чувство за съхранение (не бъркай със „самосъхранение“). Бих изревала река от сълзи, но нямам сълзи. За малко да видгна телефона, но няма кой да отговори.

Advertisements