dsc07131

Последните дни съм като пребита. Буквално. Всичко ме боли. Всяка кост, всеки кокал, кожата дори. Не, не съм болна, уморена съм. Бате Спаси ме пожали и когато Любо режи да си почине за 10-на минути след тричасов престой и погром над нашите ръце, легла, лицеви и ‘секви други мускули, аз се възползвах от предложението на благоверния и полегнах. Уви! Грешка непростима. Веднага бидох налазена и нагазена от друото диване, за което ‘почивка’ е мръсна дума. Що плюшени играчки ми се изспиаха на лицето и ме питаха къде съъъъъъм, няма мееее, ето меееееееее, що целуБки отнесох и скоци по корема, пак навиране на най-рошавия и космат лъв в къщата в лицето ми(колко косми изплюх от гривата му после не е истина) като продължение на играта „къде си, мамоооо?“ – „няма мееее“ -„ето меееее“ и това само за некви си смешни 10 минути. Изведнъж Деница реши, че трябва да повика баща си и тъй като е слушала, когато се карам, че го викам с пълното му име: „Спасимирееееее“, тя решава да го призове точно така и с най-гърления си тембър, на който е способна, изправена на стола, облегнала се на облегалката му с корема си и наведена напред, закрещява: „Намилеееееееееееееее“. Намил, разбира се, не отговаря, той е зает да търси лека атлетика нейде из каналите, които необяснимо защо разбърка преди много време и сега не може да си спомни как се подреждат, щото, този телевизор е много смахнат ( за мене) наистина. Сложен е. Честно, не се шегувам. Следва ново повиквване, ново мълчане, сгълчаване от мене да отговори на детето, което дори и не чува аз какво казвам и опиянена от крясъците си, продължава да призовава: „Намилеееее“ „Намилеееееее“ „Намилеееееееееее“ Намил дойде най-накрая. И Любо се събуди 🙂 Точно 10 минути. Колко му трябва на едно бебе да се наспи – 10 минути 🙂 Рошавото му диване с диване. Което пък се нахили веднага, щом видя Деница, която се развика в лицето му: „Бебоооо“ и беззъбата усмивка блесна с целия си блясък и чар.

целуБката на Дени

Advertisements