С всяка следваща капка изпадаш в дива радост и в същото време те обзема лудо притеснение. С всеки следващ писък се влудяваш повече и повече и усещаш как търпението ти, което изненадва толкова много хора, започва да се изпарява и не можеш да се познаеш.

За първи път се развиках на човек, когото срещам за първи път. Причината беше, че застраши здравето и живота на детето ми. Качвам се в таксито, възрастен господин, леко очукан автомобил, но става. Понякога започвам да се чудя – лъскавите автомобили и батковците ли са по-надеждни или възрастните господа.  Тъй като чичото немаше климатик в автомОбила и двата прозореца бяха леко открехнати, та с наложи да загърна Деница с жилетката. Докато я оправях, изведнъж политвам рязко напред, Деница почти изкача на предната седалка. В последния момент я хванах. Като му се развиках … „‘ма ония бил изкочил … въобще не ме интересува, караш хора и си отговорен за техния живот, ако трябва с 5 км в час ще караш … “ Заизвинявахме си се накрая, ама кел файда? Как не й се обърна абокада, не знам … тогава щях да го пребия … Знам, че сега всички шофьори ще скочите срещу мене как било нормално тва и как не знам си кво. Знам. Знам, че всеки е потърпевш. Ама на мене взе вече много да ми кипва и нема да си трая от тук нататъка … много. Гледам застанали едни таксита и като набучили едни цени 5лв на километър. Абе, ей, аланкоолу, пред болница си застанал, малко съвест, малко срам нямаш ли? Тук идва да сложа един цитат от Ъпсурд, ама нема, само ще кажа коя е песента („Звезда“), пък вий се сещайте кво искам да кажа …

Advertisements