Любо реве неутешимо. Събужда ни с Деница. Казвам на Деница да не става и да заспива и отивам да видя какво става. Взимам го от баща му, запявам му, успокоява се, лягаме и след малко заспиваме. Татко му отива при Деница. Тя го ръгала, слагала си ръчичките върху главата му, по едно време го прегърнала, усетила, че не съм аз и се ококорила:
– Ти не си мама – установила с изненада.
– Не съм – усмихнал се той.
– Ти си много дебел – заключила тя.

Advertisements