Лелеееее, как щях да се изложа днес … Срам! Голям срам! Ама да почна от началото.

Написала съм си всички документи за подаване за детските на децата плюс едно друго нещо за удостоверение, че Деница може да пътува безплатно с жп и междуградски транспорт два пъти в годината. Дръж се, Българийо, Деница те гази … Социалното е на майна си райна, но аз вървя пеша. Тоз бедър, дет го имам, не е за градски транспорт. Требе да го развеем из града. И така, тръгвам аз, екипирана с тесните дънки, убавото яке, нароших гнездото, една спирала, едно моливче, ей тъй, да блесна още повечем, грабнах папката, отбих атаките на Любо да идва с мене и тръгнах. Добре, че не се навлякох. Страшно топло беше. Още първите 20 м от отсечката усетих остро пробождане в лявата област. Еми … да … ходенето не е като вдигането на гирички от по 12 и 16 кила под формата на деца. Както и да е, с упражнения по дишане закрепих положението. А съм едва на една четвърт от пътя … Излизам от подлеза … най-мразим коли, дет не знаят как да спират, за да дадат път на други коли и ми нарушават ритъма. То, верно, и  аз съм позабравила правилника, че от бая годинки не съм карала … станаха 14. Въх! И книжката ми изтече. Постоянно си повтарям, че трябва да я оправя. И постоянно нищо не предприемам по въпроса. Продължавам моя поход към Социална служба и се сещам за писанията на Ирония. Поздравява ме тя за хубавото начало на деня. Нейното признание ме кара да се усмихна точно, когато се разминавам с две девойки. Малко странно ме изгледаха. Пука ми на жилетката. Следващото нещо, което ми спира дъха, е собственото ми отражение в един прозорец. Чак ми идеше да се разцелувам. Толкова съм красива! А 15м по-надолу дори едно списание ме посрещна с възгласа „Ти си върхът!“ Е, нема начин – надух се и продължих, плавайки, с разперени платна. Стигам до пл. Съединение. И изведнъж виждам нейде из висините коледна окраса. Хе! – изсмях се подигравателно. Когато се обърна лелята два метра пред мене, разбрах, че съм се изсмяла гласно. Голямо важно! Нали грее слънце в косите ми. Понататък гледам един котарляк („коколяк“, според Деница) да се гуши в един кипарис. Не, не минавам през парк. Насред пазара съм. Четвъртък пазара. Скоро разбрах, че за хората, които не са от Пловдив, им е много странно как са кръстени тук пазарите. Че се и подхилкват даже 🙂 Еми … толкова си можем филибелийци, кво … Я, тук имало и оръжеен магазин … ах, че смрад – следващият магазин е за 1лв и нагоре, следва кръстовище, още малко и почти преполовявам пътя. Добре, че съм тренирала и имам стройна, стегната крачка, движа се добре по трасето. Тъкмо да се застопоря да изчакам 16-те коли, когато гледам шофера на мазното черно возило да маха с двете ръце на стоящите от двете му страни, изявявайки се като dj и вече не издържах и се расмях с все сила. Интересно било из града. Оттам нататък не помня, помня, че приближавах крайната цел, пристигнах и ура!, нямаше хора пред мене. Зачаках търпеливо да дойде служителят, който се оказа чистофайник. След всеки гражданин си миеше ръцете. Не знам от погнуса или просто страда от мания некаква. Щото, докато си ги миеше, звънна телефона, като приключи разговорът, пак отиде да ги мие. Чувах как тече водата, затуй знам, пък и пред мене се избърса в един лист. Взе ми документите. „Вие – пита ме той – нямате ли удостоверение за пътуване?“ Започнах да обяснявам с факти и минали пъти квото си знам. „Не, не, нямате, така ли, много подробно ми обяснявате“ Еми … нямам… нали ти давам молба за подобно, що за въпрос. И започна едно разглеждане, едно сверяване, прочитане, пак прочитане, пак гледане, пак сверяване, ще кажеш, че за тия 35 лв, дет ти ги отпуска държавата за детски, я охарчваш, мама му стара. Па и аз кат съм с две, направо я овътрям. Ама, нейсе. Мина половин час. Отвън настана глъч и суматоха. Попритесних си се, задържам ги хората. Когато излязох, всеки следващ ме гледаше от злобно по-злобно. Ама, какво да направя, аз не се мотам. Майната му. Звъння с трепетен глас да споделя на бате Спаси, че, разгеле, най-накрая си тръгвам и до половин час съм си вкъщи. За нула време стиганах до пазара, там ме чакаха пиците. Пицарят беше безкрайно любезен. Даваше ми едно по едно нещата, гледайки ме в очите. Добре, че бях с тъмни очила, щях да се изчервя. На Деничето пицата я сложих в чантичка и забързах към къщи, че храната на Карлсон трябваше да взимам. Изядох си пицата баш в подлеза, избърсвам се, сгъвам си чинийката и почти да я изхвърля в едно кошче, когато в последния момент виждам, че това е кошче за боклуци, верно, ама то се продава, не е сложено там за възпитаните граждани. Боже, как щях да се изложа! Че те и няколко наредени бяха. Ужас …

Advertisements