Общо взето, бързо ми заспиват чаветата, ако и да е мааааалко по-късно от ‘дивите и възпитани шопéта’  😛  , но днес Деничето буквално ме разката. Добре поне, че Карлсон заспа сравнително бързо. Първо се клехме в любов. Много. И към мечетата. Масажирахме крачетата. Пак се клехме в любов, гушкахме се, кискахме се, ама тихичко, да не събудим Любо. Седнах и тъкмо се бях разпенила по една злободневна тема и чувам шепнешкия вик: „Мамоооооооо“. Свалям си пантофите да не тропам като кон посред нощите на тоя балатум и отивам, опитвайки се да свикна с тъмнината. „Едно малко животно ме уплаши“ Бре! „Искаш ли да светна малката лампа в другата стая?“ „Да!“ – отговаря, нахилена, че малкият й замисъл е успял. Сядам. След известно време чувам топуркане. Идва при мене, срамежливо усмихната, вдигнала си крачола на карираната пижама и обяснява шепнейки(да не събудим Любо): „Боли ме крачето долу“ Тъй като от химиотерапията и усилената доза кортизон, която пи един месец, се появяват зверски болки на моменти в крачетата, та чак вие, аха-аха да скоча, но, като я гледам как се е нахилила вътрешно, започвам да протакам: „Къде те боли?“ Тя се усмихва и почва да дудне: „Искам при тебе да стоя“ и се наглася да седне  в мене 🙂 Ах, ти, чушко малка, беж в леглото! „Ама, крачето …“ Давам й малко от лекарството и отивам да я завивам пак с уверението, че повече няма да става. Тъкмо излизам от стаята и чувам как крещи, шепнейки (да не събудим Любо): „Маамооооооо!“. „Абе, Дени, стига вече, заспивай, кое време стана?!!“ А тя нагло ми вика:“Обличай се“ „Кво да си обличам? Пижамата ли? След малко“ Тя: „Къде ще спим?“ Аз: „Тук, къде, утре ще спим на другото легло(изтървам се аз и започвам да се моля да не поведе разговора защо на другото легло)“ Май се кротна.

Вчера гоних ‘лоши чичовци’ с ритници навън, чудовища хващах за ушите и ги изхвърлях през врата и едвам успях да я убедя, че те са се уплашили от мене и най-вече от нейните викове(главата ми е гръмнала) и повече няма да дойдат!

Advertisements