7.30  ам – Любо крещи с възторжество в гласа: ‘ма-ма’, ‘ма-ма’. Ставам. Престъпно рано е. Дет’ вика татко – още е тъмна доба. Правя му млякото с едно око … Не, не му слагам едно око в млякото, гледам с едно око. Връщам се в стаята, давам пътьом водата на Деница, която е крещяла преди това за нея, а аз все така съскайки, пардон шъш-кайки, се боря за тишина. Все пак е много рано, а до следващата ми почивка в 3р.м. има много … престъпно много време. Взимам Любо, слагам го напреки на леглото, лягам до него, давам му млякото, слагам си една мечка под главата и заспивам. Уж. Шишето на Деница издава невъобразим шум. Любо се върти като дива коза. Нейсе, изпива си млякото и заспива. Заспивам и аз. Уж. Деница ме пробва като матрак. Слага си краката върху мене. Заспива. Заспивам.

по някое време  ам –  Деница става, взима си останалата вода, започва да пие. Чува се. Нищо. Аз продължавам да се правя на ударена и не мърдам. Любо започва да се върти, да пуфти, става, хвърля се с все сила в другата посока. Чудя се кога ли ще нацели дървената ограда на леглото … Не успява и днес … Деница е станала и седи с крака, провесени надолу, все едно е на язовир … Проглеждам с едно око, бутам я по гръбчето и със знаци й казвам веднага да ляга, за да не събуди Любо. Не разбира. Айде отново по индианската. А тя нагло се обръща към мене и ми изпръхтява като лос – сърдито. Прекалено рано е за шамари. Не си чувствам ръцете и без това. Поглеждам лошо. Деница ляга върху мене и започва да изпробва еластичността на ръката ми. Да, маме, върти се почти навсякъде. С малки изключения. Понасям изключенията тихомълком и безропотно, нали, все пак, ме е послушала и е легнала. Любо продължава да се върти и хич не му пука. Става и застава седнал. Усещам го с цялото си същество. Отварям едно око, колкото да не е без хич и в процепа между миглите установявам колко съм права. Двамата се гледат един друг. Любо е във възтрог и тръгва да слиза. Нищо, че е с торба. Той отдавна й е хванал цаката. Слезе. Забучи глава в леглото и захапа чаршафа с  все така възторжени възгласи  „ееее, ъъъъ, гееееее“ и бебешки кикот. Това е сигнал и за Деница да става. Казва ми нещо. Явно, мозъкът ми саботира толкова ранното безразборно-неразбираемо-нечленоразделното дуднене и аз нищо не разбирам. Деница разбира, че не разбирам и тръгва сама да си прави, каквото там е казала. Прегазва ме. С все 16 и кусур, кажи го 17 кила. Почти ми спира въздухът. Отварям едва-едва едното око. Взела си е едната мечка и дудне за некъв друг мечок. Едвам се обръщам по корем на секиме и продължавам да съм със затворени очи, ако и отдавна да съм будна. Поне физически. Чувам: „Мамо, ‘тавай!“ Пропускам го. „Мамооо, казах ‘тавай!“ … „Мамо! ‘Тавай!“ Как ще ви го върна, като тръгнете на училище! Нищо, че и аз ще се гърча.“ – мозъкът ми е пропуснал зла мисъл към миличките ми дечица, спомнил си, явно, неистовите опити на майка ми да ме събуди сутрин рано за тренировки. Мдааа … ставам. Откачам мечокът, заради когото бидох прегазена и го давам на Деница, която ме посреща с бурен, шумен възторг. Умът ми се усмихва. Лицето ми все още не може. Деница светва лампата в другата стая, и то, без да ползва стол. То, верно, че е ниско вкъщи, ама чак пък толкова … Боже, кога ми порастна чавето?!? Отивам в другата стая, влачеки крака и съм посрещната от фразата, която иска да чуе всяка майка сутрин: „Ака“, обръща вниманието ми Дени към Любо и продължава да си прави нещо на мечката, заради която бях грубо смачкана. „Какво прави?“ – питам аз, неразбиращо. „Ака“ – подхвърля ми тя, както се хвърля кокал на куче и ме оставя. А е още едва 9 и малко …

Advertisements