Ruins

Рецепта за приспиване …

… или как не се прави. За целта са необходими две чавета по на 1 и 3 години, една майка, леко щура, скайп, важна приятелка, с която бъбриш важно нещо, филм за дядо коледа. Докато бъбриш, хвърляш по едно око в съседната стая, защото изведнъж обзелата я тишина те подозира силно в некоя юначество, извършено от чавета Едно и Две, а се оказва, че давали само рекламите, което са едни добри 7 минути почивка от притесненията – кво ми стана с чавето, къде отиде, кви ги върши пак, специфицираме едногодишното. От там нататъка следва – рекламите свършват, отнякъде чувате сакралното, но настойчиво ма-ма! ма-ма! ма-ма! и отивате да видите какво става. Вече сте замесен в пъкления план на диването. То ви вижда и се сгъва от смях, правейки най-причудливи форми с ръцете, от които ви иде да го изпапате, папате, папате малкия мишан. Стягате се и вместо да го папате, хващате го през кръста и го премятате през рамо като гергьовденско агне, съпроведени от дивия смях на Едногодишното и го пускате на земята. То вазира към освободения компютър, докато другото, криейки се зад новата си количка, се опитва да ви привлече вниманието, кискайки се. Взимате го, започвате да се въртите лудешки в кръг и точно когато най-малко очаква, го хващате и мятате през рамо кат’ Попай Олив и единственото, което чувате е дивашкият писък, съчетан със смях. Време е за кратка почивка, съчетана с проверка на Едногодишното, което ма’а смело с мишката по бюрото и сменя езиците на майце си. Виждайки я, пак се сгърчва в смях и възсва към изгрева. Написвате следващите си две изречения в скайп и бивате призована отново от ма-ма! ма-ма! ма-ма!. Вече, знаейки правилата на играта, с прибежки, с припълзяване, криейки се зад хладилника, ползвайки Тригодишното за прикритие, гъделичкайки го, изведнъж атакувате Едногодишното, което отдавна ви е видяло и се гърчи от смях, чакайки да го премятате пак. Хващате го, папате го, прремятате го, оставяте го, молите се да не разспие бирата ви върху клавиатурата, щото диването е хванало пътя към компютъра и подхващате лудешките кръгове с Тригодишното, пак го изненадвате с въртели през рамо, а то крещи от кеф и смях. И така много пъти. Идва време за сън. Те го приемат отново за игра. Като всяка вечер. Пиене на прахче, миене на зъбки, обличане на пижамки, пиене на мляко, отдавна познато русло, ‘ма що да вървим по него, кат мо’е да не вървим по него??? Идва време за смяна на памперс на Едногодишното, което отдавна ви чака на леглото, кискайки се и преритвайки от кеф. Хващате го за краката, дърпате го към вас, а то обезумява от щастие. Опитва се да избяга, но със сетни усили успявате да свалите памперса, докато хлапето е в неква форма, която и по учебниците я няма (така се е извъртяло). Оставяте го да ма’а по пишона и боди на леглото, знаейки, че той до сега не е пишкал, като го оставите така, защо сега да му е за пръв път. Тъкмо да се обърнете и чавето пишка щастливо нахилен по средата на леглото. Мдааааааа … смяна на чаршафа. Това също се оказва трудна работа, имайки предвид, ордата чавета, които ти скачат по гърба и се кискат неистово. Някак си, успявате да закърпите положението и преминавате към хващане на Едногодишното, за да го облечете, че Тригодишното и то чака. С неистови усилия успявате да облечете гърчещото се диване и тръгвате да търсите другото. Виждате с крайчеца на окото си, че се крие под масата, но се правите на ударен и почвате да го търсите из цялата стая – скачате изневиделица зад телевизора – а, няма го! Скачате изневиделица зад пералнята – а! И тука го няма, но вече чувате сподавения смях и окуражаващото ‘ехооо’, докато най-неочаквано взимате стола, зад който се крие чавето и с бурен смях едвам го удържате, за да го съблечете и да му сложите пижамата. Това се оказва доста трудно, тъй като хлапето е решило, че ще се държи кат печен праз и ще се изхлъзва от ръцете ви. Както и да е, успявате, изкаканижвате Тригодишното да отива на леглото, правите млякото на малкото диване, което вече мрънка и обикаля след вас, искайки си млякото. Слагате му торбата и се отпускате блажено на стола, хренйки зверчето, гледайки Ема по любимата си Джейн Остин. Млякото свършва, но не и вашите мъки. Минава един час в люляне, докато диването реши, че е време да заспи. Минавате през люляне, танци, шъш-кане, докато малкия хич не ви отразява. Гледа си в нищото и го пипа с ръчичка. Изведнъж става от ръцете ви и вика, ококорено: „Бу!“, сочейки с пръстче стаята на сестра си. Отиваме там. Пак люляй, пак шъ-шъ-шъ-, пак: „Бу!“ наникъде, и така отново и отново, докато не се изпотите. За късмет точно днес сте си сложили, иначе тъй хубавите си и удобни, чорапи от ламска вълна, от които просто врите и от усилията да люляте 12кила живо тегло, вадичките ви освежават отвсякъде. В умората си зпочвате да мислете нелогично, оставяте малкия разбойник на леглото и отивате в другата стая, той обаче става и започва ма-ма! ма-ма! ма-ма!, Тригодишното става и то и заема водаческите си функции: „Любо лягай! Любо лягай! Любо, лягай!“ Любо отговаря кратко, но ясно: „Не!“ Деница: „Да! Мамооо и мене не ме слуша! „Благодаря ти, маме!“, целувка, взимане на малкия хайван и нов половин час в пеене, люляне, танци, гушкане, пиене на останалите 50гр мляко, гледане нагло с ококорени очи и при призивите ви: „айде, затваряй очички!“, чувате отривисто: „Ня!“ (демек, няма) Де, бре, сине майчин, кога се изучи и ти?!? Пробвате пак с шъ-шъ-шъ. Парирани сте със слагане пръстчето на устата ви. Започва се изследване на носа, бъркане в очите, игра с миглите, нахапвате го, докато то се киска и продължавате с припомняията, че е време за сън, чийто отговор е неизменното: „Ня!“ Еййй, разгеле, най-накрая, гушнат като малко мече, нацелуван по рошавата главичка, заспива. Шъъъъъъъът, мечки и мечета, малки рошли с боси крачета, Мечо най-накрая заспа. Целувка по, уж, заспалото по-голямо диване, което ви хваща ръката и оставате в поза ‘прескочи кобила’ за около 30-на секунди, докато се отмъкнете. Не рискувайте да влизате в спалната стая в близките 15 минути, намерете си зарядното и си заредете телефона. Следват нови изпитания. Тригодишното, кискайки се в шепи, е решило, че е негов ред да ви играе номера. Един ли, сто ли 🙂 Най-накрая се кротва, легнало по средата на леглото, непризнавайки възглавници, норми на лежене и затворени врати и всичко останало. Шъъъъът, тихо, тихо … лека нощ!

Тука е така

„Айде, нема ли да ходим при дедьо да видим дедьо Мраз оставил ли ни е изненадаааа … не ни ли е оставиииил?“ – рано сутринта (къде 11.30) малката Рошла се провикна да сме ходили у дядо й да търсим пак подаръци. Въх! Ами сега?!!!?! Как да му обясня на чавето що дедю ти Мраз идва веднъж в годината? Бате ти Спаси ме привика на страна, щото той не й разбра говора.О бяснявам. „Въх! Ми сега?!“. Дойде спасителната мисъл: „Довечера ще отидем при вуйчо, вуйна и леля, дядо Мраз е казал, че ще мине от там да ти остави и там подаръци“, та се кротна хлапето …

Доста часове по-рано … „Мамо, айде, нема ли да отиваме при дедьо, да видим дедьо Мраз дали не е дошъл?“ „Отиваме, даааа“, казвам лееееееко отегчено след 65-то отговаряне на сакралния въпрос в рамките на 2 часа. Тази година дядо ви Мраз много голяма роля изигра по един или друг начин. Тюююю, да му съй и дядото Мраз … Отидохме при дядо й, питаме дали е дошъл, аз тихомълком му щракам с очи, че – да, дошъл е (ей, тъй,  да внимава кво отговаря) и тръгваме с Деница на лов за подаръци, щото дядо се е къпал, докато дядо Мраз е дошъл и не знаем къде е оставил подаръците. Тръгвам от най-далечното място, където са подаръците, разбира се, нали требе да създам некъв съспенс, квото и да означава това и детето се киска и тича след мене и трепери от вълнение – къде ли, аджеба, са подаръците? След третия гардероб и втората стая, подаръците са открити и се почва едно ах-кане и чудене като какво ли е това и въъъъъъ, какви хубави неща е подарил дядо Мраз. Любо въобще не му пука. Ама, въобще! ‘Ма кой е дядо Мраз, ма кво е то тва подаръци – ‘но’о важно. Рекламите да върят – ей тва му дай на него … Или да извадя прахосмукачката и да я яхне като Винету коня си и да издава мачовски възгласи. Те тва му е върховното забавление. Колкото до подаръците … пука му на жилетката. Е, зарадва се на вървящото се-в-кръг-автобусче-с животни-и-фигурки-и-о, Сузана, за мен ти не плачи-мелодия, за което и автобусче се посдърпаха със сестра му, ама, нейсе, тва да е само … По-важното е сега да опазаим животинките от фермата на Дени и новата количка, с която се ходи да се спи, да се придвижи на 50 см, да се пишка, да иде от една стая в другата , Люб да не й я вземе и така … Освен това трябва да се опази новия лаптоп на Деница от Любо, сакън да не натисне друго копче, а не тва, дето тя иска и как така – ‘тоя намител е нейн’ (тоя компютър), как така ще го пипа Любо и най-безцеремонно е дръпнат от ръцете му, което е последвано от люто каканижене от страна на Любо, аз съм се превърнала в чуденка как да го успокоявам, ама, той нали си е малка будала, бързо се успокоява с една надуваема топка, реклами, ура, О! реклами и чекнене по фотьойлите и диваните …

Така преминаха два дни в подаръци, чекнене, пиене и папане, смех, умора и още нещо …

Живи и здрави, обични, обичани, засмени и по-малко преяждащи душици!

Подаръци за всички от сърце

Насам, народе, само тук и единствено тук, се даряват кюфтета, скара, бира, кебапчета, шоколади, целувки (сладки), мечоци, буболеци, пантофи и боза в неограничени количества под формата на усмивки от сърце, сърдечни прегръдки и истински пожелания за мир, любов и здраве! Работим 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 30/31 дена в месеца (според дължината, но закъснели не връщаме, ако дойдат на 32-я ден), 52 седмици в годината (или колкото са там) 12 месеца ПЛЪТНО! Нема лабаво. Шефката не дава гювеч и а, някой е изклинчил, а е отнесал два дена без усмивки.

Чакаме ви! Благодарим на всички, които спомогнаха за нашето съществуване!

Предпразнични

Странно ми е, когато знаеш, че едно дете плаче от страх и въпреки това го питаш с искреното изумление: „Ама, що така, бе, Миме?“ Боцкат днес Деница и тя, разбира се, плаче. Плаче, не, ми вие. Разбира се, че ще вие. Знае още какво я чака и се подготвя. От страх. Лаборантките обаче най-невинно и на ръба на кавгата я питат що била ревяла. А сега, де?!!!! Даже дадоха пример  със следващия батко, че щели да го боцкат, щото бил не слушал. Някак си, от известно време, хич не ми допада това тъпо обяснение. Бебенцата, дето ги боцкат, и те ли не слушат?????? Дъщеря ми, че я бодат кат игленик – и тя ли не слуша??? Толкова ли е трудно да се каже истината – ти беше болна, оздравя, но, за да държим болестта надалече, трябва да те боцкат известно време. Толкова ли е трудно? Защо вменяват излишно чувство на вина и страх в такова малко дете? Много ме дразни това всеки път.

Днес купих подаръците за децата. Доста горда се почувствах, още повече, че не съм пазарувала от няколко години. Или е на върл тагъдък, или някой друг го прави вместо мене, щото аз не мога и се чувствам доста зле. Но днес почти бях неотразима. Браво и на момичето, което ми помогна! Свърши си страхотно работата.

И за капак – Лисицата ме сюрпризира със сняг в Англия. То бива, бива, ама, чак пък толкова … Деница чака снега откакто се стопи миналата година. Сега, заради нея, аз го чакам два пъти повече. И да се окаже, че в цялата страна има ей, толкова много сняг, а тук, моля ви се, слънце да пече … ееееееееееее … как да си зарадвам детето? Как да го хвърля в снега и да потъна в смеха му? Протестирам.

Отделно от това, да си призная, хич, ама, хич не ми беше празнично. Едно такова самичко ми беше.  Днес украсихме елхата. То елха ли бе, чудо ли! Исполин-елха! Татко я беше взел, баш до тавана. За неприсъствалите – голямо шоу изпуснахте при украсяването. Денинца строго, но справедливо казваше и журираше всяка една играчка, която да бъде поставена. Оценките варираха от „чудно-чудно!“ до „идеално!“, казани с много чувство, както и последният гирлянд биде поставен с пълното й съдействие, висяща във въздуха, крепяща се на моите крехки, но силни ръце. Любо, разбира се, също дейно участваше в украсата, но с обратен знак. Определено една топка не му хареса къде е и няколко пъти не видя никаква съпротива от страна на топката да я свали. Принудихме се да се съобразим с желанието му. Без да искаме.

И т.н.

Ако не се видим – Честито Рождество Христово! Весели, добри, усмихнати и кротки! Наздраве!

Скорошни

Пише ми се, та две не виждам, ама какво? Небивалици – всеки го може. Странности – и тва не е трудно. Трудности – бол, всеки ги има. Веселие и радости – е, тука идва тежкото. Откъде да започна? Жива съм 🙂 Имам разкошни деца! Кое от кое по-красиво, кое от кое по-диво. С Деница вече водим смислени разговори. Тоооо … верно, че ме напушва на смях през цялото време, но детето е съвсем сериозно … особено когато се киска на отговорите ми. „Добър ден, го’поице, вие как се казвате?“ – пита учтиво малката рошла. Вдигам вежди и гледам в тавана(белким там е написан отговорът, ама, нейсе) и отговарям: „Ми, аз съм госпожа Еди-коя си, Вие как се казвате?“ „Аз съм Деница Канелова“-важно отговаря тя. „А на колко години сте?“ „На тли!“ и образно показва с тли плъстчета на колко години е. „Ааааа …  е, аз пък съм на 33“ – отговарям с усмивка. Последва бурен смях. Да го питаш що се смее диването, нема да ти отговори. „А Вие имате ли братяяяя, сестриии?“ – прдължавам аз да питам все така в учтива форма, подета от нея. „Аааа, неееее, имам само блят“. „А как се казва?“ – не спира любопитството ми. „Ми, казва се бебо“ „Бебо???“ – недоумявам аз и с вежди и гримаси я подканям да каже истинското име на брат й. „Не, бееее, казва се бебчо“ – сигурно и твърдо отговаря. Време е да се намеся. „Ми, аз що съм чула, че май Любо се казва?!“ „Кис-кис-кис-кис-кис-кис-кис“ се залива в смях малката рошла, ще кажеш, че кой знае кво е станало.

„Мамооо, ти доколь ли си(демек, доктор ли съм)?“ Е, па доктор ще съм, „Доктор съм, маме“. „А, бебето ще го боцкаме ли?“ „Що да го боцкаме, болно ли е?“ „Неееееееее … а зеленчуци да яде ли?“. „Разбира се, който яде зеленчуци и плодове, е здрав и не го боцкат!“ – отговарям твърдо и убедително аз, съзнавайки, че хич не съм убедителна с моята слабост към шоколадовия плод, но все пак, малка е, сега му е времето да я окепазя. Пардон, да я убедя да яде здравословни храни, а не кат’ майце си да ма’а шоколад под път и над път. Не ми повярва много детето, та пак ме пита:“ Ама, мойто бебе да яде ли зеленчуци?“ „Ама, разбира се! Който яде плодове и зеленчуци, е здрав и не го боцкат!“ – няма по-убедителен от мене. Определено не ми повярва. Не знам що така се получи.

Тва откъм света на странностите. Откъм света на изпитанията – преживяхме доста тежка седмица с ужасни съмнения за рецидиви и зверски главоболия, но, слава Богу, всичко си дойде на мястото. Благодарна съм, че имам такива верни приятели, които са с нас и не оставят духът ни да падне (да, знам, изживявам се кат’ английската кралица, ама кво да ме правиш – талант) Отделно дъщеря ми е във вихъра си и баш когато съм политнала надолу, я чувам да ме вика: „Хубавицееееее, ела, хубавицееееееее“, от което се сгърчвам от смях, но пък това показва, че детето има усет към красивото и го цени. В най-отвратителния период успях да си почина физически. Парадокс, но пък факт 🙂 Любо е калпазанин и три четвърти. За две седмици два пъти разби плъзгащата врата. Не му костваше никакво усилие. За разлика от усилията на бща му и дядо му да я поправят. Вече не го сравнявам с Бам-бам, той дори не е и Любо Белята, той е Емил от Льонеберя на н-та степен. Карам му се, поплясквам го оттук-оттам – въобще не ме отразява пича. Поглежда ме недоумяващо като кви си ги мисля аз тия с възпитанието и се нацелва на следващата беля. Много е смел, признавам му го. Погледът му е от палав по-палав, усмивката му е от чаровна по-чаровна и обезоръжаваща. Не знам на кой се е метнал. Аз съм послушно дете.

Към небивалиците – мо’е ли цялата страна да е в сняг, тук дори и мирис на сняг да няма?????????? Върло съм възмутена. Не, че нещо би ми накривило шапката, ако има сняг, ама поне да страдаме с целокупния български народ, че не ни е изчистен града, нали … Макар че… и да го изчистят, кво – студът си и студ, братко, и нищо не помага. Предпочитам топлото!

Та … пише ми се, та две не виждам …

What If I Stumble

Бисквити със сълзи

Яде.

Преглъща.

Плачеш и ти.

Бисквити със сълзи.

Защо камъните ми пречат?

Така. Главата ще ми се пръсне от глупости, за това, колкото и да не ми се стои на компютъра (да, не ми вярвате, нали, ама, факт), сядам, за да напиша нещо, което винаги ме разсмива, макар и вътрешно или колкото и да нямам сили да се разсмея гласно и лудо, поне извиква  усмивка на щастие. Разбира се, че става въпрос за Деница и Любо. И особено за тяхната комуникация. Или колко много се е отворила Деница и ги плещи наляво и надясно, та … Не мога да запомня всичко, но ето част:

Любо отваря хладилника. Отново. Дени пита строго, рисувайки си: „Любооо, майка ти колко пъти ти уговаля да не отваляш хадилника?!!“

Питам я дали иска да яде.: „Мммммм, даааа, ще бъде по-набавно, като хапна малко“

Лятото, когато пиеше кортизона, от който плюс всичко останало, се предизвиква и вълчи апетит, след като омаха 4 кебапчета, една порция фрикасе и две чинийки пържени картофи плюс водата, която изпи, каза доволно на всеослушание с тон, с който все едно потърква ръце от удоволствие: „Такаааа … похапнахме малко“

„Аз като ти казвах, нищо не ти говорех“

Аз: „Дени, прибери си играчките!’

Дени: „Ааааа, с’ъ’шиха ми силите“

„Мамо, защо казах това?“

„Мамо, защо плача?“

„Как’о паи водата?“

„Натó камъните ми п’ечат?

„Как’о се сетих? Т’ава да кажа на … мама ти“ („майка ти“ в случая съм аз)

„Пуа „Пащата Кисавица ли е?“

„Дедьо, кво чакаш, ми не хъ’каш?“

„Мамо, не ми давай зор!“

„Я, не ми уговаяй!“ (я, не ми отговаряй), последвано от пръхтене, лошо гледане и скръстване на ръце.

„Ах, тази папазанка! Ах, тази мама 🙂 „

„Бугодаля ти, мамо! Ного ти бугодаля!’

„Алооо, доколь Киянова(Стоянова), боцнах ли те или напотив? Мойто бебе се казва Барамунди. Чао, хайде пак после ще ти се обадя“

„О, Боже! … Принцеси!“

В момента провежда телефонен разговор с доктор Стоянова 🙂 Трудно ми да хвана всичко.

Толкова помня и се сещам. Другият път пак.

Айде, ще се срещнем на другия завой.

за снежеца

Тихо се сипе първият сняг

безпричинно безпокойство трупа ми пак.

Що не се прегледаш? – Шаро лае ми насреща.

Щото ще ме карат да ям топла леща – отговарям аз,

подхващайки  яхния с праз.  (блях, както казва Деница)

Но сърце юнашко веч’ не трае

тропа, хлопа с ЕКГ-то да играе.

Трай, юначе, викам аз, ще те

пооправиме завчас.

Майстор Мани е насреща

с инструментите си вещи.

Тук – отверка, там – чукчé

и ще тропаш после пак хорце.

п.с. музикален съпровод – песничката от Майстор Мани (никой да не се смее, поне детето може и некоя друга испанска дума да научи)

п.с2 не е смешно.