Айде, стига сме се кискали и мезили, ми да ‘земем да пооправим малко държавата.
Слушам днес пак за фонда за лечение на болни деца и все ме жегва и все аха-аха да се разплюя и си затрайвам. Деца има около мене, не бива. Питат и разпитват кое кво значи. Та щели да направят кандидатстването за този фонд по-достъпно. Вместо с две попълвания, само с едно, драги зрители. И тук вече изригвам. Кво им е било на милите родители до сега? Да не казвам бясна съм, ама … имам близкия опит от как да го кажа, че да не прозвучи отвратително … освидетелстване от ТЕЛК за Деница. Добре, че е дете. Минахме за една седмица, а преди да ПОГЛЕДНАТ ЕГН-то на човекът, който кандидатства за помощ от иначе тъй великата ни държава, й бяха дали час за след месец и половина. Няма да споменавам претъпкаността в малкото помещение на ТЕЛК, нито погледите на хората къде съчувствителни, къде злобни и кой знае какви, просто не ги гледах, заради маската, но там буквално вървиш върху море от хора. После, след като получиш решението от ТЕЛК се почва едно тичане напред-назад между инстанциите и ако … абе … голямо тичане .. Пък от тебе тва искат, пък от фирмата ти онва искат, пък от джипи-то ти друго искат, пък на всичкото отгоре има и 14-дневен срок евентуално агенцията за закрила на детето да обжалва. Представяш ли си, драги зрителю, да си преминал през ада и некви, уж, пазители на децата, без да те видят, без да знаят положението ти, състоянието ти, да тръгнат и да те цакат? Е … отне ни месец и половина, за да се подадат всички документи в пълна изрядност, за да не се пропуснат великите помощи. За нас, като семейство, и толкова бива. Но има хора, които са свикнали на повече и става страшно. Нищо, все пак е помощ. Та, като се сетих, аз през какъв сравнително лек ужас преминах, докато си подам документите, когато знам, че вече детето ми е спасено, излекувано и да, ще се гърчим още 4 години в догадки ще се появили тая левкемия или няма да се появи, но знам, че е здрава, си представям за ужаса и кошмара на родителите, които кандидатстват за помощ детето им да се лекува в чужбина. За съжаление, видяхме, че този фонд не е особено деен и активен в нашата държава и много деца си отидоха, чакайки. Безумие, безхаберност, безбожност е да оставиш дете да се гърчи освен в собствените си болки, в ужаса, когато го бодат за нов абокад, за химията, която тече през вените му, за кошмара, че това разрушава и останалите органи и причиниява страшни болки и проблеми, за многократните боцкания, защото вените са се вдървили и се пукат, като се вкара абокада и в страха дали ще дочакат, щото големите (около 7-8годишните разбират, а 9-годинишните вечер овят в нет и търсят информация за състоянието си) … Виждала съм деца, на които са им слагали абокад на шията, защото никъде другаде просто не става. До толкова са изхабени вените. И ти, като родител, го виждаш всичко това, гърчиш си детето, за да го излекуват, а то реве в страшни мъки и луд страх и те моли с очи и вопли това да спре, а тия гадове ще ми излизат с буквата от закона, че видите ли нашите лекари така били казали, пък ония имал ремонт, пък нам си кво, и не знам си какво, и още толкова простития заради едното бездушие и липсва на мъничко, бе, ей толкова малко съпричастност към това детенце. То може да е на една година. Виждала съм го. Може да е на 1,6г., на две, да е тийнейджър, да е току-що родено бебе. Има ги. И съм ги видяла. И нашите държавни изучени мъже нехаят. Щели да намалят бумащината с едно кандидастване. И на това ще му намерят вратичите. Срам и позор за такава нация.

п.с. извинявам се за … за всичко, което прочетохте, но няма да го изтрия.

Advertisements