Така. Главата ще ми се пръсне от глупости, за това, колкото и да не ми се стои на компютъра (да, не ми вярвате, нали, ама, факт), сядам, за да напиша нещо, което винаги ме разсмива, макар и вътрешно или колкото и да нямам сили да се разсмея гласно и лудо, поне извиква  усмивка на щастие. Разбира се, че става въпрос за Деница и Любо. И особено за тяхната комуникация. Или колко много се е отворила Деница и ги плещи наляво и надясно, та … Не мога да запомня всичко, но ето част:

Любо отваря хладилника. Отново. Дени пита строго, рисувайки си: „Любооо, майка ти колко пъти ти уговаля да не отваляш хадилника?!!“

Питам я дали иска да яде.: „Мммммм, даааа, ще бъде по-набавно, като хапна малко“

Лятото, когато пиеше кортизона, от който плюс всичко останало, се предизвиква и вълчи апетит, след като омаха 4 кебапчета, една порция фрикасе и две чинийки пържени картофи плюс водата, която изпи, каза доволно на всеослушание с тон, с който все едно потърква ръце от удоволствие: „Такаааа … похапнахме малко“

„Аз като ти казвах, нищо не ти говорех“

Аз: „Дени, прибери си играчките!’

Дени: „Ааааа, с’ъ’шиха ми силите“

„Мамо, защо казах това?“

„Мамо, защо плача?“

„Как’о паи водата?“

„Натó камъните ми п’ечат?

„Как’о се сетих? Т’ава да кажа на … мама ти“ („майка ти“ в случая съм аз)

„Пуа „Пащата Кисавица ли е?“

„Дедьо, кво чакаш, ми не хъ’каш?“

„Мамо, не ми давай зор!“

„Я, не ми уговаяй!“ (я, не ми отговаряй), последвано от пръхтене, лошо гледане и скръстване на ръце.

„Ах, тази папазанка! Ах, тази мама 🙂 „

„Бугодаля ти, мамо! Ного ти бугодаля!’

„Алооо, доколь Киянова(Стоянова), боцнах ли те или напотив? Мойто бебе се казва Барамунди. Чао, хайде пак после ще ти се обадя“

„О, Боже! … Принцеси!“

В момента провежда телефонен разговор с доктор Стоянова 🙂 Трудно ми да хвана всичко.

Толкова помня и се сещам. Другият път пак.

Айде, ще се срещнем на другия завой.

Advertisements