Пише ми се, та две не виждам, ама какво? Небивалици – всеки го може. Странности – и тва не е трудно. Трудности – бол, всеки ги има. Веселие и радости – е, тука идва тежкото. Откъде да започна? Жива съм 🙂 Имам разкошни деца! Кое от кое по-красиво, кое от кое по-диво. С Деница вече водим смислени разговори. Тоооо … верно, че ме напушва на смях през цялото време, но детето е съвсем сериозно … особено когато се киска на отговорите ми. „Добър ден, го’поице, вие как се казвате?“ – пита учтиво малката рошла. Вдигам вежди и гледам в тавана(белким там е написан отговорът, ама, нейсе) и отговарям: „Ми, аз съм госпожа Еди-коя си, Вие как се казвате?“ „Аз съм Деница Канелова“-важно отговаря тя. „А на колко години сте?“ „На тли!“ и образно показва с тли плъстчета на колко години е. „Ааааа …  е, аз пък съм на 33“ – отговарям с усмивка. Последва бурен смях. Да го питаш що се смее диването, нема да ти отговори. „А Вие имате ли братяяяя, сестриии?“ – прдължавам аз да питам все така в учтива форма, подета от нея. „Аааа, неееее, имам само блят“. „А как се казва?“ – не спира любопитството ми. „Ми, казва се бебо“ „Бебо???“ – недоумявам аз и с вежди и гримаси я подканям да каже истинското име на брат й. „Не, бееее, казва се бебчо“ – сигурно и твърдо отговаря. Време е да се намеся. „Ми, аз що съм чула, че май Любо се казва?!“ „Кис-кис-кис-кис-кис-кис-кис“ се залива в смях малката рошла, ще кажеш, че кой знае кво е станало.

„Мамооо, ти доколь ли си(демек, доктор ли съм)?“ Е, па доктор ще съм, „Доктор съм, маме“. „А, бебето ще го боцкаме ли?“ „Що да го боцкаме, болно ли е?“ „Неееееееее … а зеленчуци да яде ли?“. „Разбира се, който яде зеленчуци и плодове, е здрав и не го боцкат!“ – отговарям твърдо и убедително аз, съзнавайки, че хич не съм убедителна с моята слабост към шоколадовия плод, но все пак, малка е, сега му е времето да я окепазя. Пардон, да я убедя да яде здравословни храни, а не кат’ майце си да ма’а шоколад под път и над път. Не ми повярва много детето, та пак ме пита:“ Ама, мойто бебе да яде ли зеленчуци?“ „Ама, разбира се! Който яде плодове и зеленчуци, е здрав и не го боцкат!“ – няма по-убедителен от мене. Определено не ми повярва. Не знам що така се получи.

Тва откъм света на странностите. Откъм света на изпитанията – преживяхме доста тежка седмица с ужасни съмнения за рецидиви и зверски главоболия, но, слава Богу, всичко си дойде на мястото. Благодарна съм, че имам такива верни приятели, които са с нас и не оставят духът ни да падне (да, знам, изживявам се кат’ английската кралица, ама кво да ме правиш – талант) Отделно дъщеря ми е във вихъра си и баш когато съм политнала надолу, я чувам да ме вика: „Хубавицееееее, ела, хубавицееееееее“, от което се сгърчвам от смях, но пък това показва, че детето има усет към красивото и го цени. В най-отвратителния период успях да си почина физически. Парадокс, но пък факт 🙂 Любо е калпазанин и три четвърти. За две седмици два пъти разби плъзгащата врата. Не му костваше никакво усилие. За разлика от усилията на бща му и дядо му да я поправят. Вече не го сравнявам с Бам-бам, той дори не е и Любо Белята, той е Емил от Льонеберя на н-та степен. Карам му се, поплясквам го оттук-оттам – въобще не ме отразява пича. Поглежда ме недоумяващо като кви си ги мисля аз тия с възпитанието и се нацелва на следващата беля. Много е смел, признавам му го. Погледът му е от палав по-палав, усмивката му е от чаровна по-чаровна и обезоръжаваща. Не знам на кой се е метнал. Аз съм послушно дете.

Към небивалиците – мо’е ли цялата страна да е в сняг, тук дори и мирис на сняг да няма?????????? Върло съм възмутена. Не, че нещо би ми накривило шапката, ако има сняг, ама поне да страдаме с целокупния български народ, че не ни е изчистен града, нали … Макар че… и да го изчистят, кво – студът си и студ, братко, и нищо не помага. Предпочитам топлото!

Та … пише ми се, та две не виждам …

Advertisements