Отиваме на море. Намираме къде да спим и тръгваме към плажа. Плаж като плаж, лятно слънце, следобедно май, влизаме в морето, скачаме, подскачаме, плацикаме се, дет се вика и усещам  каk, плувайки си, отивам настрани. Тъй като и друг път ми се е случвало, не се стреснах много, отдавайки го на течението, само гледах да се придържам по-близо до брега. Да, де, ама течението си знаеше своето и ме дърпаше все по-настрани и все по-настрани, далече от приятелиte ми. По-странното беше, че, колко повече отивах към ‘края’ на морето, толкова по-тъмно ставаше то, ако и да бях, уж, до брега и, уж, на плитко. Плитко – йок, бряг – тоже. Почнах да се боря неистово, което ми отнемаше доста голяма част от силите, плюс страхът, който ме завладя да не ме наръга нещо под водата, а аз да не го видя и да си замина млада и зелена(бая страшно си беше). Както и да е, почти накрая, преди да се блъсна в ръбестите скали на черно-синьото море, успях да се добера до брега, който не беше от пясък, а имаше вече трева (?). Изкатерих се на високото и видях, че има телена ограда, която забранява преминаването от другата страна. Тръгнах по пътечката към мястото, където бяха приятелите ми. Вече беше нощ, но не спирах да вървя. Когато стана светло, осъзнах, че съм вървяла цяло нощ, без да спра, без да спя, но продължавах да вървя. Накрая пристигнах в курортното селце, но вървях по т.нар. плажна ивица, нищо, че нямаше пясък, а само лафки, лелки, деца и разбира се, морето. Деца си играеха вътре. Нщо нередно, но нещо не беше наред. Вече видях плажовата ивица, където бяхме ние и съвсем малко ме делеше от моята група, когато видях един от тях да ме пресреща , търсел ме, че се били притеснили за мене, да съм у покажела кво станало. И айде кошмарът от бурното и тъмносиньо море пак, страхът от набучването, излизането, оградата, походът обратно, нощ, изгрев, слънце, този път осъзнавам, че не цяла нощ, а цели две нощи и два дена не съм сядала да си почина, но не виждах моя познат до мене. Беше останал там – или в морето, вътре до скалите, или не знам. Продължих, пак стигнах до селцето, пак същите картини, накрая стигнах до приятелите ми, но колко странно – вече го нямаше морето, а то беше, някак си, преградено, все едно като с бенд и трактори дълбаеха изпразнената от водата част. Видяха ме приятелите, изкачихме се при другите в нещо като ложа(да се неначудиш защо). Бяха изпохапани от комари, а аз не. Но прилежно се напръсках с комаропротивник и вкупом се съгласихме да тръгваме да си починем. В този момент едно от момичето клюмна глава и заспа. Бре! Кво й стана? Много комари я били хапали, та алергична реакция. Викам: „А, да, и аз така веднъж прекалих с алергозана и спах цял ден“ (ни в клин, ни в ръкав, ама подсъзнателно тва ми щукна). И си викам: „Ски я, ти, лиглата, аз не съм спала 48 часа и съм скап и три четвърти, тя – нахапали я комари, дай да дремне“ Та я носихме, в некви подземия и нам си кво, но през цялото време, докато спях бях толкова уморена, ръцете и краката ми ме боляха страшно много. Самосвал все едно бе легнал върху мене. Децата се събудиха, а аз тепърва исках да заспивам. Беше кошмарно.

Некви предположения за тълкуване?

Следващ епизод – сваляне на играчките от елхата, почистване и дрън-дрън шикалки 🙂

Advertisements